Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

След това го прескочи и погледна Алтиарин, който вече нападаше, протягайки напред рапирата си. Само миг и щеше да стигне сърцето на силфа, само миг и всичко щеше да свърши.

Лихваря нямаше шанс. Трябваше да направи това, от което се страхуваше. Дълбоко в себе си той беше кротък. Някога просто бе искал да бъде уважаван, важен. Природата бе отнела силата му. Виновен ли бе, че бе потърсил алтернативи?

— Виж моите ужаси — прошепна той и очите му заблестяха, тъкмо когато острието на черния елф разкъса плата на ризата му и проби леко кожата. Погледът му впримчи Алтиарин така, както змия хипнотизира птица, и пред очите на черния елф изникна безкрайна върволица от престъпления, предателства, извършени услуги и чудовищни лихви, трагедии и трупове, най-черна магия и шепоти от места, които със самото си съществувание разкъсваха разума. И той, някогашният главнокомандващ на отряди черни елфи, най-великият воин на Иррхас-Аббат, мъжът, сразил Йети в достоен за балада двубой на върха на Ледените Хребети, рухна, сви се като малко дете и заплака, съкрушен от спомените на Последния силф.

Лихваря се почувства отвратително. Нямаше сила в тази победа, все едно се бе съблякъл гол пред целия свят.

За всичко бе виновна тя, тази малка, тъпа кучка.

Силфът погледна Лерта с неприкрита омраза.

— Знаеш ли какво ми направи? — изсъска той, като приближи лечителката. Тя отстъпи крачка назад, а в очите й се четеше ужас. — Върна ме там, където не исках да ходя. Мразя спомените си. Мразя ги, мразя! — изруга той. — Ти ме върна към старата магия, глупавата магия на силфите, която така и не ми потръгна. Никога. Но ще ми стигне за това… — процеди той и вдигна ръце. Ръце, които се бяха превърнали в ноктестите лапи на рис. — Детска магия. Елементарна магия. Едвам я овладях, и то много късно — изсъска Последният силф, — но ще ми е достатъчна, за да ти издера лицето и да хвърля останките ти на онези забележителни прасета, които си имате по тия диви баири.

Лерта го погледна смело. Очите й хванаха Алтиарин, изтръгнат от нормалния свят, захвърлен в лудостта. И Римиел — вампирът, преодолял най-сетне страха си, за да се натрови от кръвта на това окаяно, злобно същество.

Силфът бе изгубил битката — отдавна, много отдавна, още когато бе направил съдбовния си избор.

— Бедничкият — каза лечителката и пристъпи към него.

Лихваря изкрещя нещо нечленоразделно и вдигна лапите си към гърлото й.

Тя произнесе думите, които беше казала на Римиел, и го докосна по челото миг преди да бъде разкъсана.

Силфът изпищя. В ума му избухна ярка светлина; светлина, която го върна в миналото му. Минало на нещастно, малко създание, гледано със съчувствие от великите си братя и сестри. Всичко ще се оправи, Крий’ал, казваха му те. Ще станеш по-голям и по-силен, Крий’ал. Просто трябва време. Ще цъфнеш като лебед. Ще влезеш в шепота на листата, в ромона на реката…

Ще бъдеш истински силф.

Как копнееше думите им да станат истина! Как искаше да са верни. Но не бяха. Той си оставаше недоразвит и недъгав, урод, недостоен да бъде част от тяхната раса. И тогава Сталкерът бе дошъл, о, да, и му бе обещал чудни неща, велики неща, беше му разкрил непознати гледки. Бе му дал сила, о, каква сила, силата на изпълнените обещания, силата на ненарушимите клетви, най-голямата сила. Беше поискал нещо дребно, какво ли бе то… какво ли бе то…

Силфът се опита да го скрие трескаво в ума си, но светлината от вещицата, ах, малката тъпа вещица, не си ли даваше сметка какво прави… светлината го разкри, извади го пред него, разтърси го.

Беше предал народа си. Беше предал страната си. Беше издал тайния път към Скритото царство на Сталкерите и те нахлуха с ордите си демони, като не пожалиха никого — ни жени, ни деца, ни старци. Оставиха само него — самотен, последен, заточен — да живее с черните елфи, прокълнат да дарява сила, която самият той никога няма да притежава, докато си остава едно малко, окаяно създание; недъгав урод, който искаше единствено да усеща шепота на листата и ромона на реката.

Сега можеше само да носи бремето на десетките обети, които му бяха давани.

Чу как някъде далеч Амрак’арр принася жертви на Рамкар-Дамн, онзи, който ражда, за да убива.

И заплака, ах, как заплака само, и скри лице в ноктите на рисовите лапи, опитвайки се да се издере от света.

Спокойно, спокойно, каза вещицата. Лечителката. Това е в миналото. Почини си, почини си, рече му тя и той усети празнотата, гладка, бяла и успокояваща, да го мами към себе си.

Върви там.

Върви.

Спи.

Силфът спря да плаче. Погледна към бялата светлина. Не надничаха ли оттам неговите близки? Силфите, които му обещаваха, че ще е голям и силен?

Той се шмугна към празнотата.

И заспа.

Така умря Последният силф.