Мечове в леда [Антология на съвременното българско фентъзи] [bg]

— Как се забърка с него? — попита черният елф.

— Нямам желание да се връщам към това — поклати глава вампирът.

— О, не, излъга — рече му Лерта, — всъщност искаш, имаш нужда да го разкажеш, нали? Ти си толкова самотен.

— Предполагаш твърде много — изсъска вампирът, ала отново усети издайническите ручейчета кръв да се стичат по лицето му. Как можеше да се размеква толкова!

Алтиарин усети, че става нещо специално, и реши да помогне.

— Спокойно — каза меко той. — Ако някой може да те разбере, това е Лерта. Тя разбра мен, а аз съм правил неща, които дори един вампир не може да извърши. Надявам се.

Римиел го погледна и отвори уста, след което отново я затвори. Изсъска.

— Имаше… — изрече накрая той, след което млъкна. Замисли се за миг, подир което отново започна. — Всичко тръгна от един прилеп, но в действителност тази история е за едно момиче. Което обичах много.

Думите заваляха една след друга — болезнени спомени, забулени от мъглата на вековете, но винаги дебнещи да изплуват отново, подобно на акули. Той се върна назад — към първите си години като вампир, към срещата с Жийна, към онези няколко месеца на сияйно щастие във вековете му на уродливо полусъществувание, към трагедията със сър Леонций, към срещата с Лихваря в гората, към внезапния му късмет след това, към новото му положение, към повторната среща с Лихваря и накрая — към ужасния Рицар на Смъртта, който дебнеше в гората.

— Рицар на Смъртта — поклати глава Алтиарин. — Дори аз нямах представа, че Лихваря е толкова силен.

— Той е по-силен от боговете — процеди Римиел. — И рано или късно ще ви намери, със или без моята помощ, а и аз съм принуден да му помагам пряко волята си.

Вампирът откри решението на проблема. Беше толкова просто, че чак го досмеша.

През цялото време това е било решението на проблема.

От самото начало.

— Убий ме, черни елфе, и приключи цялата история, веднъж и завинаги — предложи вампирът.

— Не — поклати глава Лерта. — Нещата са много по-прости.

И тя хвана с длани слепоочията му и произнесе няколко думи. Римиел усети да го изпълва някакво неземно спокойствие, някакъв покой.

След това усещането изчезна.

Той погледна двамата.

— Какво ми направи? — обърна се вампирът към Лерта.

— Вече си свободен от обещанието — отговори тя.

Вампирът се изсмя късо.

Алтиарин поклати глава.

— Лерти, не мисля, че дори ти… — отвори уста той.

— Няма начин! — продължи да се смее горчиво вампирът. — Лихваря е на векове. Няма начин едно горско момиче да развали магията му.

— Ти си свободен — каза меко Лерта. — Трябва само да го повярваш.

Вампирът я изгледа.

— Скоро ще се съмне — отбеляза вълшебницата. — Алтиарин, мисля да го сложим да си легне, както сложихме теб, когато дойде.

— Лерти, не мисля, че е разумно — възрази черният елф.