Тя, която трябваше да умре [bg]

– Божичко.

– Да. Направо побеснях, но въпреки това си замълчах. Нямах сили да се разправям, не и днес. Когато се прибрах обаче, все още бях недоволна. И по едно време осъзнах, че чисто и просто не се връзва.

– В какъв смисъл?

– Отново се замислих за тялото му. Никога не бях виждала човек, преминал през такива трудности. Всичко в него, всяко сухожилие и всеки мускул, говореха за жестока борба. Може би звучи като аматьорска психология, но ми е трудно да повярвам, че такъв човек изведнъж е спрял да се бори и се е натъпкал с хапчета. Според мен не може да се изключи, че някой му е отнел живота.

Микаел се сепна.

– Трябва да им го кажеш. Трябва да включат в разследването и други хора, освен Ханс Фасте.

– Ще го направя. Но все пак исках да ти го кажа, като един вид застраховка, ако полицията не си свърши работата.

– Благодаря за което – каза той и си спомни разказа на Софи за Катрин Линдос.

Замисли се за изгладените ѝ костюми, петното на сакото и хипарите, сред които беше израснала, и се зачуди дали да не сподели за преживелицата ѝ с просяка. Може би тя имаше какво да каже на полицията. Реши обаче засега да я пощади от вниманието на Ханс Фасте и вместо това каза:

– И все още не знаете кой е?

– Не, няма никакви съвпадения. Няма човек с неговото описание, който да е обявен за издирване. Но не се и бях надявала на това. В сичко, с което разполагам, е ДНК секвенция, която получих днес от НЦК. Тя обаче е базова, автозомна. Ще поискам анализ на митохондриалната ДНК и на Y хромозомата и тогава се надявам да постигна някакъв напредък.

– Освен това сигурно има и доста хора, които си го спомнят – каза Микаел.

– Какво имаш предвид?

– Той привличаше вниманието. Просто аз съм твърде затворен в мислите си напоследък. Разбрах обаче, че други са го забелязали. Полицията трябва да поговори с хората около Марияториет.

– Ще им предам.

Микаел усети, че започва да се вълнува.

– И още нещо.

– Да?

– Ако сам е взел таблетките, едва ли му ги е предписал някой лекар – продължи той. – Не изглеждаше като човек, който би си запазил час при психиатър, а още от едно време знам, че има черен пазар за такива медикаменти. Полицията сигурно има информатори в тези кръгове.

Фредрика Нюман помълча секунда-две.

– По дяволите – каза тя.

– Моля?

– Ама че съм идиот.

– Не ми се вярва.

– Не, наистина. Слушай... наистина оценявам, че си си го спомнил. Важно е за мен.

Микаел погледна полупълния си куфар и усети, че вече няма желание да ходи в Сандхамн.

Микаел Блумквист отвърна нещо учтиво, Фредрика Нюман не беше сигурна какво точно. Приключи разговора и почти не забеляза, когато Аманда застана пред нея и я попита какво ще има за вечеря, и може би дори се извини, че се е държала кисело. В отговор Фредрика просто измърмори да си поръчат ядене за вкъщи.