Тя, която трябваше да умре [bg]

– Какво е имала предвид с това?

– И аз това се замислих и в главата ми изскочи историята с баща ѝ.

– В каква връзка?

– Тогава тя се е защитила, като преминала в атака. Имах чувството, че и сега има такива планове: да нанесе първия удар. И това ме изплаши, Микаел. Погледнах я в очите и маскировката ѝ на добро момиче вече нямаше как да ме заблуди. Изглеждаше опасна. Погледът ѝ беше черен като катран.

– Мисля, че преувеличаваш. Лисбет не предприема ненужни рискове. Действа рационално.

– Да, рационална е – по своя си откачен начин.

Микаел се замисли за думите на Лисбет в „Кварнен“ – че смята да бъде котката, а не мишката.

– И какво стана? – попита той.

– Нищо. Тя си тръгна и оттогава не съм я чувал. Просто чакам да прочета, че клубните помещения на „Свавелшьо“ са били взривени или че сестра ѝ е открита изгорена в колата си в Москва.

– Камила е под закрилата на руски мафиоти. Лисбет не би тръгнала на война с тях.

– Наистина ли го вярваш?

– Не знам. Но съм сигурен, че тя никога...

– Какво?

– Нищо – каза Микаел и прехапа устни.

Почувства се наивен и глупав.

– Нищо не е приключило, докато не е приключило, Микаел. Така мисля. Лисбет и Камила няма да се откажат, докато една от двете не умре.

– Това ми звучи малко прекалено.

– Мислиш ли?

– Надявам се – поправи се той, отпи от виното си и се извини за малко. Извади телефона си и прати съобщение на Лисбет. За негова изненада, получи отговор веднага.

Спокойно, Блумквист, пишеше тя. На почивка съм. Стоя настрана. Не върша глупости.

Почивка беше силно казано, но разбирането на Лисбет за щастие беше свързано с болка и преминаването ѝ. А сега, докато стоеше в бара на хотел „ Д’Англетер“ и допиваше бирата си, тя почувства именно това, облекчение. От плещите ѝ се вдигна тежест и тя сякаш едва сега осъзна колко напрегната е била цяло лято и как преследването на сестра ѝ я бе докарало до ръба на лудостта. Не че успя да се отпусне или да избяга от спомените от детството, но поне съзнанието ѝ вече не беше насочено само в една точка и тя дори изпита копнеж, не по нещо конкретно, а просто да се махне от всичко. Това беше достатъчно да я изпълни с усещане за свобода.

– Are you okay?

Въпросът отново долетя до ушите ѝ, съпроводен от глъчката в бара. Тя се обърна и погледна младата жена, която стоеше до нея, право в очите.

– Защо питаш?

Жената беше може би на трийсет, мургава, с интензивен поглед, тесни очи и дълга, черна къдрава коса. Носеше дънки, тъмносиня блуза и ботуши с висок ток. В нея имаше нещо едновременно сурово и умолително. Дясната ѝ ръка беше превързана.

– Не съм сигурна – каза жената. – Просто така се казва.

– Така е.

– Но изглеждаше доста fucked up[14].