Тя, която трябваше да умре [bg]

Това само по себе си беше налудно състояние. Нямаше сили дори да тренира или да излезе навън. Чак когато на вратата се почука, тя стана и пусна Паулина, която обясняваше нещо. Лисбет обаче не чуваше и думичка от казаното, преди Паули да възкликне:

– Какво е станало?

– Нищо.

– Изглеждаш...

– Fucked up – допълни Лисбет.

– Горе-долу. Мога ли да направя нещо?

Стой настрана, помисли си тя. Стой настрана. Но вместо това легна на леглото, като се чудеше дали Паулина ще посмее да легне до нея. Микаел се здрависа с Катрин Линдос. Ръкостискането ѝ беше здраво, но тя не го погледна в очите. Носеше пола, светлосиньо сако, шал с шотландско каре, бяла блуза, закопчана до врата, както и черни обувки с високи токчета. Косата ѝ беше вдигната на кок и макар че дрехите ѝ бяха тесни и подчертаваха формите ѝ, тя изглеждаше недостъпна като учителка в Английското училище. Очевидно беше останала сама в офиса. На таблото над бюрото ѝ имаше нейна снимка. Намираше се на сцена и водеше дискусия с Кристин Лагард, шефката на Международния валутен фонд. Изглеждаха като майка и дъщеря.

– Впечатляващо – каза Микаел и посочи снимката.

Катрин Линдос не направи коментар, просто го помоли да седне на един диван в близост до работното ѝ място, а тя самата се настани на фотьойла пред него, с кръстосани крака и изпънат гръб. Микаел имаше абсурдното усещане, че тя е кралица, която неохотно е дала аудиенция на свой подчинен.

– Благодаря, че ме прие – каза той.

– Няма защо.

Гледаше го подозрително и той искаше да я пита какво толкова има против него.

– Не смятам да пиша за теб, така че можеш да се отпуснеш – каза той.

– Можеш да пишеш каквото си поискаш за мен.

– Ще го имам предвид.

Микаел се усмихна. Тя не.

– Всъщност съм в отпуск – продължи той.

– Колко хубаво.

– Направо е прекрасно.

Изпитваше необяснимо желание да я провокира.

– Ето защо съм заинтригуван от онзи просяк – преди няколко дни е бил открит мъртъв, а в джоба му са намерили моя номер.

– Окей – каза тя.

Можеше поне да реагираш на новината за смъртта му, по дяволите, помисли си той.

– Мислех си, че може би е имал какво да сподели, и затова ми беше любопитно какво ти е казал.

– Не каза кой знае колко. Крещеше и размахваше клон. Изкара ми акъла.

– Какво е крещял?

– Обичайните глупости.

– Какви са обичайните глупости?

– Че Йоханес Форшел е съмнителна личност, общо взето.

– Нима?

– Във всеки случай беше нещо за Форшел. В ниманието ми беше насочено върху това да се измъкна, честно казано. Той ме дърпаше за ръката, беше агресивен и неприятен, та се извинявам, че не останах да изслушам любезно конспиративните му теории.