Звънтящите кедри на Русия
- Автор: Мегре Владимир Николаевич
- Серия: Анастасия #2
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Аливго
- ISBN: 954-90765-6-3
- Переводчик: Боряна Лаловска
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Звънтящите кедри на Русия». Краткое содержание книги:
Този път римляните изкарали войска, деветократно надвишаваща по брой келтите. Притиснато към реката, загивало и последното келтско семейство. Те стояли в полукръг, а зад гърбовете им една млада жена кърмела мъничко момиченце и пеела. Пеела светла, не тъжна песен, за да не остане в душата на момиченцето страх и мъка, да запомни само светли образи. Когато момиченцето се откъсвало от майчината гръд, техните погледи се срещали, жената прекъсвала песента и всеки път нежно наричала детенцето «Барда».
Вече го нямало отбраняващият полукръг. Пред римските легионери, на пътеката, водеща към кърмещата жена, стоял с меч в ръка окървавен млад бард. Той се обърнал към жената и като се погледнали, те се усмихнали.
Израненият бард можал да удържи римляните до мига, в който жената се спуснала до реката и сложила мъничкото момиченце в една лодка и я отблъснала от брега.
Загубил много кръв, бардът с последно усилие на волята хвърлил пред краката на младата жена своя меч.
Тя го вдигнала. Цели четири часа се сражавала непрестанно с легионерите, без да ги допуска до реката. Легионерите се уморявали и сменяли на пътеката. Римските военачалници в недоумение, мълчаливо наблюдавали и се чудели защо опитните и силни войници не могат да нанесат и драскотина върху тялото на жената.
Тя се сражавала четири часа. После изгоряла. Белите й дробове изсъхнали от обезводняване. Без глътка вода толкова време, от напуканите й, красиви устни димяла кръв. Спусщайки се бавно на колене и падайки, тя успяла още веднъж да отправи едва забележима усмивка към отнасяната от течението лодка с малката бъдеща певица «Барда» — към отнасяното през хилядолетията за нашите съвременници и спасено от нея слово и неговия образ. Човешката същност не живее само в плътта! Неизмеримо по-грандиозни и значими, всички невидими чувства, стремежи и усещания се отразяват в нашия материален свят съвсем смътно, като в зацапано огледало.
Момиченцето Барда станало девойка, после жена и майка. Тя живеела на Земята и пеела. Нейните песни дарявали на хората само светли чувства като всеизцеляващ лъч, помагали да се разпръсва душевния мрак. Много житейски несгоди и лишения се опитвали да загасят източника на този лъч. Невидими, тъмни сили се опитвали да се домогнат до него, да преодолеят единственото препяствие — Стоящите на пътеката. Човешката същност не е в плътта, Владимире. Обезкървеното тяло на барда изпратило във вечността усмивката на светлината, изобразявайки невидимата светлина на човешката същност. И изгаряли дробовете на младата майка, държаща меча, димяла кръвта от пукнатините на устните й, поели светлата усмивка на Барда.
Повярвай ми, Володя! Опитай се да усетиш! Чуй звъна от невидимия меч на Барда, отблъскващ натиска на злобното и тъмното по пътеката към душите на неговите потомци. Моля те, изречи още веднъж думата «бард», Владимире.
— Няма да мога… Засега не бих могъл да я произнеса както трябва. Но някога непременно ще успея.
— Благодаря ти за непроизнасянето, Владимир…
— Кажи, Анастасия, нали ти всичко знаеш: кой от хората днес е пряк потомък на онази кърмеща жена и момиченцето-певица «Барда»? На сражаващия се на пътеката бард? Може ли въобще да се забравя чий е този род?
— Помисли, Владимире, защо си задаваш сега този въпрос…
— Искам да разбера как може да има такива хора, които не си спомнят. Които са забравили най-близките си. Безчувствените.
— Може би искаш да се убедиш, че не си ти този, който не си спомня?
— Не е важно сега… Аз всичко разбрах, Анастасия. Няма защо да отговаряш. Нека всеки си помисли…
— Добре — отговори тя и замълча, като ме гледаше. И аз мълчах дълго време, впечатлен силно от картината, която бе нарисувала Анастасия. После я попитах:
— Защо точно тази дума даде за пример?
— За да ти покажа как образите, скрити в думите, скоро ще се въплътят в реалния свят. Хиляди струни на китари трептят сега под пръстите на днешните руски бардове! Едва бях замечтала за всичко това там, в тайгата — и те първи го почувстваха. Техните души!… Отначало само у едного се подпали трептящото огънче — и звънна тъничката струна на китарата; а след това се подхвана песента, откликнаха се, отзоваха се и други души. Скоро ще ги чуят всички. Именно те — Бардовете — ще ни помогнат да видим новата зора. Зората на просветлението на човешките души. Ти ще чуеш техните песни. Новите песни — песните на зазоряването!