Звънтящите кедри на Русия

Настъпи пауза. Мъжът задъхано си поемаше въздух, почервеня и рече:

— Аз нарочно ще се вмириша и на тор, за да не ми се навираш в леглото, разгонена кучко такава!

Тя зави. Жените веднага почнаха да утешават обидената. И бесните ги хванаха окончателно… Почнаха да сипят какви ли не проклятия.

При нас работеше Женя Колпаков. Измисляше разни приспособления, които увеличаваха производителността на труда; ремонтираше всичко — без изключение. А те сега му закрещяха:

— Имаме си тука и едни изобретатели, че после след тях цяла година трябва да чистиш!

Даже политиците намесиха:

— Горбачов се пъчи, а Раиса Максимивна зад него върти ръчката…

Обявих почивка. Мислех си, че все някак си ще се вразумят. След почивката всички седнаха, външно сдържани, но вътрешно земята се тресеше. Жена ми, с привидно спокойствие, но с ехиден тон направи следното заявление-ултиматум:

— Разбира се, щом ви се иска извънградска резиденция, моля; обаче на нито една от нас кракаът й няма да стъпи там. Радвайте й се! Но тъй като парите са общи и без нас вие нямате право да ги пилеете, за компенсация ще ни дадете една лека кола с шофьор, специално за пазаруване. Ние ще я ползваме поред.

— Бижу — заявиха мъжете, — да ви приседне! От пиле мляко ще ви дадем, само да не се мяркате тука…

— Та те ще си завъдят колхозни Машенки тука!…

— Да си завъдят. Даже и Машенките ще се ометат, като видят с кого имат работа…

Нито един от мъжете, чиито жени работеха в кооперацията, не се прибра тази вечер вкъщи. Беше петък и ние тръгнахме към нашата «хасиенда».

Огледахме всичко, почнахме да планираме подобренията. В събота загряхме банята. Местната жена, по молба на Мишунин, дойде да издои кравата. Ние я гледахме с широко отворени очи. Беше приятно. Кравата беше спокойна, не се въртеше. Жената ни предупреди, че няма да може да я дои редовно. Трябва да потърсим още някой.

Привечер се изкъпахме в банята, сготвихме си вечеря. Трабезата стана фантастична. Мишунин опече риба. Сложихме бира и водка и седнахме да вечеряме. И изведнъж чуваме

«Му-у-у» — беше кравата… Станахме и отидохме в обора. Време е да се дои, а доячката я няма. Стоим ние, осем мъже, пред кравата и не знаем какво да правим. Изобщо може ли някой да обясни какво става понякога с хората при вида на едно животно? Живееш си нормално и никакви животинки не ти смущават живота… И изведнъж попадаш в ситуация, когато се появява в къщи животинче — котка, куче или нещо друго — и бликват в човека чувства, също като към дете. Тревожиш се, преживяваш… Откъде идва това? Може би действително първият човек, Адам, когато Бог му поръчал да определи предназначението на всички твари, ги е гледал с любов и тази любов е останала в нас по наследство? Спи някъде дълбоко и при случай се проявява. Как е точно — Господ знае. Но всички ние обикнахме тази крава; и тя, изглежда, почувства нещо. Та ето как се развиха събитията, вследствие на това. Серьожа Хадаков каза: