Игра на тронове [A Game of Thrones - bg]

През отворените прозорци зад него се лееше музика и песен. Последното, което му се искаше да слуша. Джон отри сълзите с ръкава на ризата си вбесен, че ги беше допуснал да потекат, и се обърна да се прибира.

— Момче — извика му някой и Джон се обърна.

На ръба на каменната площадка над вратата към голямата зала седеше Тирион Ланистър. На това нелепо място му заприлича на някой от капчуците с чудноватите форми. Джуджето му се ухили отгоре.

— Това животно вълк ли е?

— Вълчище — отвърна Джон. — Казва се Дух. — Загледа се в дребосъка, изведнъж забравил за обидата си. — Вие какво търсите там? Защо не сте на пиршеството?

— Много е горещо. Шумно, а и много вино изпих. Пък и отдавна разбрах, че се смята за невежливо да повърнеш на коляното на брат си. Може ли да погледна вълчето ти отблизо? — попита джуджето.

Джон се поколеба, но кимна.

— Можете ли да слезете, или да донеса стълба?

— О, я пикай на това — отвърна дребосъкът и се оттласна от ръба във въздуха. Джон ахна, след което изгледа с благоговение как Тирион Ланистър се завъртя в стегната топка, приземи се леко на ръце и после с отскок се изправи на крака. Дух плахо се дръпна назад. Джуджето се изтупа от прахта и се изсмя.

— Май изплаших твоя вълк. Моите извинения.

— Не е изплашен — каза Джон, коленичи и подвикна: — Дух, тук. Хайде. Така. — Вълчето пристъпи и близна Джон по лицето, но продължи да гледа нащрек с едно око Тирион Ланистър, а когато джуджето посегна да го погали, се дръпна и оголи безмълвно белите си зъби.

— Свенливец е, а? — отбеляза Ланистър.

— Куш, Дух — заповяда Джон. — Така. Стой мирно. — Вдигна очи към джуджето. — Сега можете да го пипнете. Няма да мръдне, докато не му кажа. Дресирал съм го.

— Разбирам — кимна Ланистър, разроши снежнобялата козина между ушите на Дух и каза: — Добър вълк.

— Ако не бях тук, щеше да ви разкъса гърлото — каза Джон. Не беше съвсем вярно, но един ден щеше да стане.

— В такъв случай по-добре стой наблизо — каза джуджето, килна голямата си глава на една страна и го изгледа с разноцветните си очи.

— Аз съм Тирион Ланистър.

— Знам — отвърна Джон и се изправи. Прав беше по-висок от джуджето. Това му се стори странно.

— А ти си копелето на Нед Старк, нали?

Джон почувства студ в гърдите си, стисна устни и не отговори.

— Обидих ли те? — каза Ланистър. — Извинявай. На джуджетата не се налага да са тактични. Поколения подскачащи глупци в дрехи на шутове са ми спечелили правото да се обличам грозно и да изтърсвам първата проклетия, която ми дойде на устата. — Той се ухили. — А ти наистина си копеле.

— Лорд Едард Старк е баща ми — призна вдървено Джон.

Ланистър изгледа с любопитство лицето му.

— Да. Виждам. В теб има повече от севера, отколкото в братята ти.