Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)
- Автор: Тение Г.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Папуров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мистериите на Венеция (или Омраза и любов)». Краткое содержание книги:
Катерина се приближи до завесата. Луиджи никога не е идвал при нея по този път… Ако някой друг се промъкваше през тайния коридор? Тя трябваше да се увери.
Шумът от стъпките се чуваше по-близо. Леко тя открехна завесата и погледна в коридора през стъклената врата.
Катерина се отдръпна ужасена.
Дожът напредваше в празния и полутъмен коридор. Това беше Луиджи Гримани. Тя го позна по неговата везана със злато дреха и червеникавата му глава.
Той вървеше, прегърбен на две, с взиращи се очи и едно изражение на лицето, ужасно за гледане. Жаждата за кръв ясно се четеше в очите му, от които прозираше зловещ блясък. В дясната си ръка той държеше малка, тънка кама с остър връх и пръстите на лявата ръка се протягаха, готови да уловят.
Това зловещо и жестоко лице ужаси дожесата.
От часа, в който Марино Маринели, като образа на съвестта отмъстителка, която преследва престъплението се бе появил пред нейния съпруг, последният не можеше да намери почивка. Той беше обладан от една мисъл — единствена и страшна: да унищожи, да потопи във вечно мълчание всичко, което би могло да свидетелствува против него.
Едно ужасно намерение, едно решение вън от всякакъв човешки помисъл го въодушевяваше в този момент. Катерина не се съмняваше в това. Той желаеше да слезе по тайния път, в най-ниската част на затвора, към ония дълбоки коридори, където Силвио Зиани го бе видял с кръвожадно лице и сгърчени пръсти.
Дожесата се съвзе бързо от изненадата си. Тя не се страхуваше от Луиджи Гримани, който както изглежда бе се измамил в полутъмнината, поради възбуденото състояние на духа си и идваше към нейния апартамент, мислейки, че отива към затвора.
Тя бързо взе едно решение и отвори стъклената врата.
Дожът, чието слисване се изписа по лицето му, погледна с уплашен израз жена си.
Катерина се приближи до него и го бутна за ръката.
— Чуй ме — каза тя кротко.
— По дяволите! Той трябва да е изхвръкнал… Той трябва да е хвръкнал… Той трябва да умре! — каза, скърцайки със зъби Луиджи, който искаше да мине отвъд.
— За незаконнородения ли говориш, Луиджи Гримани? — запита дожесата с висок и пронизващ глас.
Очите на дожа се уголемиха и я погледнаха въпросително.
— Аз споделям твоето мнение. Последвай ме в стаята ми — каза Катерина, протягайки му ръка.
Тия думи оказаха влияние върху него. Той хвана протегнатата й ръка.
Всички негови движения бяха плахи, резки и трескави.
— Сами ли сме? — попита той, отправяйки се с жена си към тежката завеса.
— Сами и запазени от всяко любопитно ухо — отговори Катерина с кротък тон. — Прислужничките и пажовете са в преддверието. Моят брат Силвио беше тук и излезе преди половин час.
— Донесе ли ти новини? — попита живо дожът.
— Новините са твърде важни, драги съпруже. Заеми място до мен на този диван.
— За какво се отнасят тия новини? Кажи бърже!
— Ти си съвсем бледен и мрачен, Луиджи. Ти ме безпокоиш. Тръпки ме побиха последната нощ, когато беше дошъл при мене и внезапно изкрещя, че виждаш една сянка край тебе. Трябва да се избавиш от тия видения, драги съпруже.
— Новината… новината! — повтори нетърпеливо дожът.
— Той е избягал, но са го намерили пак.
— Марино Маринели? — промълви Луиджи със слаб като въздишка глас, скачайки от мястото си и издавайки с въпросителния поглед и безпокойните си очи бързината, с която искаше да се осведоми.
— Той е намерен пак. Той е наша плячка и ние трябва да действаме бързо, веднага — каза съвсем ниско дожесата. — Той трябва да изчезне. Незаконнороденият е твой смъртен неприятел, Луиджи!
— Мой смъртен неприятел. Ти имаш право, Катерина — обяви дожът с беззвучен глас.
— Откакто се е появил тук, твоето спокойствие е нарушено. Ти не ще можеш да се наслаждаваш заедно с мен на блясъка на дожския трон, докато този смъртен неприятел не бъде премахнат.
— Но карабинерите скоро ще го арестуват… И тогава той ще бъде загубен за нас!
— Това няма да стане, Луиджи. Ние трябва да бъдем по-бързи този път. Съдът ще намери само един труп.
Дожът погледна учудено съпругата си.
— Знаеш ли къде е скрит?
— Нещо повече. Луиджи! Зная как ще падне.
И произнасяйки тия думи, дожесата се усмихна зловещо и тържествуваща като някой демон. Тя продължи:
— В преддверието на съда на инквизицията има верни и мълчаливи слуги, които знаят да манипулират с камата по-добре от теб и мен.
— Кой ще ги подмами да извършат това?
— Ти, Луиджи. Не трябва трети лица да знаят нашите намерения.
— Дожът!… Какво мислиш. Катерина? — викна дожът с тон на възмущение и упрек.
— Дожът ще се забули в едно манто и ще постави на лицето си тази черна копринена маска — каза дожесата, вземайки от един стол двата предмета. — Така никой не ще го познае. Той не ще бъде повече дож. Той ще слезе и от своите доверени слуги ще избере двама души. Тяхната ръка ще бъде сигурна, ако ги възнаградиш богато.