Но сега ученикът Кнехт се хареса на стария магистър по музика, много му се хареса и продължавайки пътуването си, той със задоволство си мислеше за него; в тетрадката си не написа бележки и оценки, но носеше със себе си спомена за бодрото скромно момче и когато се върна, собственоръчно нанесе името му в списъка на учениците, които, изпитани от някой член на върховната колегия, бяха смятани за достойни да бъдат приети.

Понякога Йозеф чуваше в училището да се говори за този списък, помежду си гимназистите го наричаха „Златната книга“, но едновременно за него съществуваше и друго, неуважително определение — „каталог на кариеристите“, което се произнасяше в съвсем различен тон. Когато някой учител споменаваше този списък, това бе само за да упрекне даден ученик: момче като него естествено никога не бивало да мисли, че ще стигне дотам да бъде вписано в този списък, тогава в тона имаше нещо тържествено, някакво уважение, а и доста важничене. Ала щом учениците заговореха за „каталога на кариеристите“, те най-често правеха това по дързък начин и с по-пресилено равнодушие. Веднъж Йозеф чу някакъв ученик да казва: „Плюя на този глупав «каталог на кариеристите!» Който е човек на място, не влиза в него, в това можете да бъдете сигурни. Там учителите записват само най-големите кълвачи и подмазвачи.“

Подир хубавото преживяване настъпи забележително време. Кнехт не знаеше предварително, че сега принадлежи към „electi“8, към flos Jiuventutis9, както се казваше в ордена за учениците от елита; отначало той в никакъв случай не мислеше за практическите последствия и доловимото влияние на преживяното върху неговата съдба и всекидневие и докато за своите учители отдавна беше отличен ученик, с когото те скоро ще се разделят, сам възприемаше призванието си единствено като нещо, което протича дълбоко в душата му. Но и така то пак беше един рязък прелом в неговия живот. И ако часът с вълшебника бе приближил или влял в сърцето му нещо вече предчувствано, тъкмо този час беше разграничил ясно вчера от днес, билото от сегашното и идното, тъй както някой, който се събужда от сън и се намира в същата среда, която е сънувал, не може да се съмнява, че е буден. Има много начини и форми на призвание, но ядката и смисълът на преживяването са винаги едни и същи; душата се събужда, преобразява или извисява с това, че вместо сънища и вътрешни предчувствия изведнъж се намесва призив отвън, възправя се част от действителността. Сега тук този къс действителност беше взел образа на майстора, който бе познат само като далечната, уважавана, полубожествена фигура на майстора по музика, един ангел от най-върховните в небето се бе явил в плът и кръв, имаше всезнаещи сини очи, беше седял на столчето до пианото за упражнения, свирил с Йозеф, свирил чудесно и почти без думи му бе показал какво всъщност е музиката, бе го благословил и изчезнал отново. Отначало Кнехт не беше в състояние да разсъди какво навярно би могло да последва от това или да се прояви, защото той изобщо бе твърде много изпълнен от непосредствения вътрешен отклик на събитието, който го занимаваше. Както някакво младо растение, което дотогава се е развивало тихо и колебливо, неочаквано почва да диша по-буйно и да расте, сякаш в час на чудо изведнъж е осъзнало закона на своята природа и сега вътрешно се стреми да го осъществи, така и Йозеф, след като го бе докоснала ръката на вълшебника, взе бързо и с копнеж да събира и напряга силите си, чувстваше се променен, пораснал, усещаше нови напрежения, нови съзвучия между себе си и света, в някои часове по музика, латински и математика можеше да преодолее задачи, които бяха още много далечни за неговата възраст и за другарите му, и при това да се чувства дееспособен за всякакви начинания, а в други часове, забравяйки всичко, и с една нова за него нежност и преданост можеше да мечтае, да се вслушва във вятъра или дъжда, да не откъсва очи от едно цвете или от течащите води на реката, да не схваща нищо, всичко да предчувства, обзет от симпатия, от любопитство, от желание да проникне в същността, устремен от собственото „аз“ към другите, към света, към тайното и святото, към болезнено красивата игра на явленията.