Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Не се виждаше оръжието, което носи. Стиела бе окачен на бедрото му точно под левия хълбок. Ножът бе скрит в широките панталони, където не можеше да се види, но можеше лесно да се достигне с едно бръкване в дълбокия преден джоб.
Той усещаше магическата сила на острието като затопляне.
Когато се насочи към момичето, хората се отдръпнаха встрани — дали поради израза на лицето му или начина, по който се движеше, или пък неуловимата стена, която чувстваха, че го заобикаля. Той не обичаше да го докосват и сякаш всички инстинктивно разбираха това. И, както винаги, се отдръпваха. Той минаваше покрай тях като сянка, която гони светлината, без да откъсва поглед от момичето, омагьосан. Тя го бе погледнала по някаква причина и това го изпълваше с тайна любов. Мислеше си, че знае как щеше да изглежда тя, как щеше да го накара да се почувства, когато я види за първи път — но не си бе и представял, че ще бъде нещо подобно. Бе удивен, радостен и в същото време смътно разтревожен. Не обичаше, когато нещата му се изплъзваха изпод контрол, а подозираше, че би било трудно за когото и да било да има контрол над нея.
Разбира се, той не беше който и да било.
Хората бяха запели една старинна песен: как земята се възражда с новата реколта и как работният народ прибира плодовете на своя труд и ги носи на домашната трапеза. Благославяха сезоните, слънцето и дъжда за живота, с който ги даряваха. Извисяваха се песни за Краля на Сребърната река; гласовете ставаха по-силни и настойчиви. Момичето сякаш не ги чуваше. Тя не откликваше на песните и възгласите, вършеше право през селото, първо покрай крайните къщи, после покрай големите дюкяни в търговския район. Появиха се и някои Федерални войници като се опитваха да охраняват кордона. Твърде са малко и неподготвени, помисли си Пи Ел. Явно не бяха дооценили колко голям отклик ще има сред хората появата на девойката.
Дуорфите изразяваха горещото си преклонение. Сякаш им бе върнат отнетият живот. Те бяха смазан, поробен народ, на който малко му трябваше, за да се възродят надеждите му. Но тази девойка изглежда беше тъкмо онова, което дълго бяха чакали. Тя бе с нещо много повече от всичко, което се говореше за нея. Това бяха нейният вид и излъчването й. Пи Ел чувстваше това така силно, както и хората, които се трупаха наоколо й. Тя бе дошла тук с определена мисия. Тя щеше да направи нещо.
Цялата работа в Кулхавен бе преустановена, тъй като всички от селото, подтиснати и подтисници, заедно бяха излезли да разберат какво става и да вземат участие в него. Пи Ел имаше усещането, че това е огромна вълна, която се надига и набира сили преди да се разбие в океана, който й бе дал живот. Същото беше и с това момиче. Сякаш всичко друго бе престанало да съществува. Всичко друго, освен нея, избледня и загуби значение. Пи Ел се усмихна. Това бе невероятно чувство.
Вълната премина през селото, покрай дюкяните и работилниците, пазарите за роби и трудовите лагери, поделенията и войнишките части, бедните къщи на Дуорфите и добре поддържаните къщи на Федералните власти, надолу по главната улица и по-нататък. Никой нямаше представа накъде върви. Никой, освен девойката, защото тя продължаваше да води, макар и сред водовъртеж от тела, като насочваше по странен начин движението на вълната според волята си. Възклицанията, песните и напевите продължаваха с неотслабваща сила, възторжени и въодушевени. Пи Ел бе изпълнен с възхита.
Тогава момичето спря. Тълпата забави ход, наобиколи я и притихна. Тя стоеше в подножието на почернелите хълмове, където някога са били Меадските градини. Вдигна лице към назъбените очертания на голите хребети, сякаш виждаше нещо отвъд тях, недостъпно за останалите. Неколцина от хората също погледнаха нататък. Но повечето просто гледаха нея. Бяха се събрали със стотици и всички горяха от очакване да видят онова, което щеше да направи.
Тогава тя бавно, решително тръгна нагоре по хълма. Тълпата не я последва, сякаш усетила, че не бива, отгатвайки по някое дребно движение или поглед, че трябва да се чака. Разделиха се на две да направят път — море от лица, прехласнати в очакване. Протегнаха се някои ръце в опит да я докоснат, но не успяха.
Пи Ел си проправи път през тълпата и застана в самия й край, едва на десетина метра от девойката. Чувстваше, че го води някаква цел, но все още не знаеше каква.