Друидите на Шанара

— Колко уби? — попита Главният Преследвач със своя глух, шептящ глас.

— Един — отвърна Пи Ел. Ъгълчетата на устните му се разтеглиха в усмивка. — На излизане може да убия още един.

Леко зачервените очи на Дал проблеснаха.

— Някой ден ще прекалиш с цялата тази игра. Ще налетиш на смъртта по погрешка и тя ще улови теб, вместо твоята жертва.

Пи Ел сви рамене. Собствената му смърт не тревожеше. Той знаеше, че ще дойде. Но когато дойдеше, щеше да има познато лице, лицето, което виждал през целия си живот. За повечето хора същетвуваше минало, настояще и бъдеще. Но не и за Пи Ел. Миналото за него не беше нищо друго, освен спомени, а спомените бяха банални останки от нещо, което никога нямаше да се върне. Бъдещето бе празно обещание — вятър и мъгла. То също нямаше смисъл Значение имаше само настоящето, защото настоящето бе същността на твоето тук и сега, ставането на живота, близостта на смъртта. То единствено ни бе подвластно, за разлика от миналото и бъдещето. Пи Ел вярваше във властта. Настоящето беше наниз от мигове, които нескончаемо се сменяха един друг, движени от живота и смъртта и човекът бе в центъра на това движение.

Един прозорец се отвори в нощта. Близо до него се намираха маса и два стола и Пи Ел се приближи и седна. Ример Дал го последва. Известно време седяха и мълчаха. Всеки гледаше другия, но виждаше през него. Познаваха се повече от двадесет години. Срещнали се бяха случайно. Тогава Ример Дал бе младши член на военен комитет към Коалиционния съвет, вече дълбоко замесен в отровната политика на Федерацията. Беше неумолим и безскрупулен, човек, от когото се бояха, макар и още момче. Беше Шадуин, разбира се, но малцина знаеха това. Пи Ел беше почти на същата възраст, но вече имаше повече от двайсет убийства зад гърба си. Срещнаха се в спалните покои на един мъж, който Ример Дал бе дошъл да ликвидира. Той се стремеше към поста на този мъж в правителството на Южните земи, а и твърде дълго бе търпял вмешателството му. Така се случи, че Пи Ел го изпревари, изпратен от друг враг на въпросния мъж. Те се бяха спогледали мълчаливо над безжизнения труп на този човек, сенките на нощта ги бяха загърнали под един общ черен покров, в който се оглеждаше мракът на техния живот и те се почувстваха близки. И двамата притежаваха магическа сила. И двамата имаха измамна външност. И двамата бяха безусловно аморални. Никой не се плашеше от другия. Навън целият Уейфорд от Южните земи бушуваше, тресеше се и се раздираше от интригите на хора, чиито амбиции бяха големи като техните, но с възможности значително по-малки. Те двамата се погледнаха в очите и се разпознаха.