Друидите на Шанара

И така нататък, ту едно, ту друго, доводи и контрадоводи, които не водеха до нищо, освен да минава времето. Пи Ел тихо въздишаше. Той рядко спореше. Рядко имаше повод за това.

Когато най-сетне се чу, че тя пристига, доводите и разговорите заглъхнаха и се сведоха до мърморене и шепот. А когато тя наистина се появи дори мърморенето и шепотът стихнаха. Странна тишина настана сред онези, които обграждаха пътя и предричаха, че момичето не е това, което очакват или пък, че е дори нещо повече.

Тя се появи в средата на пътя, обкръжена от последователи, които бяха тръгнали след нея по време на пътуването й на изток, една окаяна тълпа, с прокъсани дрехи и възторжени лица. Собствената й дреха бе груба и бедно ушита, но от нея се излъчваше явно осезаемо озарение. Беше дребна и крехка, но така съвършено изваяна, че изглеждаше неземна. Косата й бе дълга и сребриста и проблясваше както вода под лунна светлина. Имаше съвършени черти. Вървеше сама сред множеството, което се тълпеше и блъскаше наоколо й, но нямаше сили да я приближи. Тя сякаш плуваше сред тях. Викаха я развълнувани гласове, но тя сякаш не чувстваше ничие присъствие.

Тогава мина покрай Пи Ел, обърна се бавно и го погледна. Той потръпна от изненада. Силата на този поглед — или може би просто вълнението от него — бе достатъчна да го зашемети. Почти веднага нейните странни черни очи се отместиха и тя продължи по пътя си — едно валмо брилянтна слънчева светлина, която мигновено го бе ослепила. Пи Ел гледаше след нея без да разбира какво бе сторила, какво бе станало с него в краткия миг, когато очите им се срещнаха. Струваше му се, че бе погледнала в сърцето и душата му и ги бе разчела съвсем ясно. Струваше му се, че с този единствен поглед бе открила всичко, което имаше да знае за него.

Това бе най-красивото създание, което някога бе виждал през живота си.

Тя свърна надолу по пътя, който водеше право към селото, тълпата я следваше, а заедно с нея и Пи Ел. Той беше висок, слаб човек, толкова изпит, че бе направо мършав. Имаше изпъкнали скули и мускулите и кожата му бяха силно опънати, тъй че можеше да се помисли, че всеки момент ще рухне. Нищо не беше по-далеч от истината. Той бе твърд като желязо. Имаше тясно, продълговато лице, с орлов нос и голямо чело, с високо извити вежди над бадемовите очи, които гледаха открито и обезоръжаващо. Когато се усмихваше, а това се случваше често, устата му ставаше леко несиметрична. Косата му бе кестенява, късо подстригана, щръкнала и непригладена. Имаше леко провлачена походка, напомняща джебчия или дебнеща котка. Ръцете му бяха тънки и фини. Носеше обичайното облекло на Планинец от грубо платно, оцветено в различни отсенки на зеленото и тъмносивото, обувки с протрита кожа с навуща и къса наметка с джобове.