Друидите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #2
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Друидите на Шанара». Краткое содержание книги:
Навън се запалиха огньове и през спуснатите завеси на прозореца долитаха гласове. Когато те стихнаха, тишината се изпълваше от звуците на нощта — песните на птиците, жуженето на насекомите, на фона на мудното течение на реката. Пи Ел не беше уморен и нямаше нужда от сън.
Вместо това се отдаде на размисъл.
Седмица по-рано Ример Дал го бе повикал на среща в Южното око. Отиде, не защото беше задължен, а защото това му харесваше. Беше започнал да скучае и се надяваше, че Главният Преследвач ще му предложи интересна работа, която да бъде предизвикателство за него. Пи Ел се интересуваше от Ример Дал само заради това. Останалото, което Главният Преследвач вършеше със своя живот и с живота на останалите, нямаше значение за него. Той, разбира се, не си правеше илюзии. Знаеше кой е Ример Дал. Но това просто не го интересуваше.
Стигна дотам за два дни. На север пътува на кон, излизайки от неравната хълмиста област под Бойни връх, където преспа и пристигна в Южното око по залез слънце на другия ден. Слезе от коня преди още да го видят патрулите и се приближи пеш. Не че се безпокоеше; тук той беше приет по всяко време. Но предпочиташе никой да не го спира. Обичаше да демонстрира уменията си.
Особено пред Шадуините.
Пи Ел по нищо не се отличаваше от тях. Приближи черното монолитно здание като призрак, промъкнал се през пролука в камъка. Премина покрай часовоите незабелязан и нечут, невидим, като въздух. Южното око бе тихо и тъмно, стените му излъскани и гладки, коридорите празни. Имаше вида и атмосферата на добре поддържана крипта. Тук обитаваше само смъртта или онези, които си правеха сделки с нея. Пи Ел си проправяше път през катакомбите и чувстваше пулса на магията, заключена в земята под него, дочуваше нейния шепот — тя търсеше начин да се освободи. Пи Ел знаеше, че това е един спящ гигант, който Ример Дал и Шадуините си въобразяваха, че ще опитомят. Те пазеха добре своята тайна, но от него тайни не можеше да има.
Преди да достигне високата кула, където го чакаше Ример Дал, той уби на минаване един от часовоите. Наистина Шадуин, но не за това го уби. Направи го, защото можеше и защото му се прииска. Долепи се до черния камък и зачака, докато онзи мина покрай него, привлечен от лекия шум, който бе предизвикал, после измъкна Стиела от калъфката в панталоните и взе живота на жертвата си с един едничък удар. Часовоят умря в ръцете му, душата му излезе като черен дим, а тялото му се превърна в пепел. Пи Ел съзерцаваше как очите, изпълнени с недоумение, се изцъклиха. Остави празната униформа на място, където да я намерят.
Усмихна се, както се движеше сред сенките. От дълго време вече вършеше своите убийства и беше много добър в това. Твърде рано откри таланта на своя живот, способността да се добира и да убива всяка набелязана жертва, дори и най-неуязвимата. Имаше усет в преодоляване на всякаква отбрана. Смъртта плашеше повечето хора, но не и Пи Ел. Него тя го привличаше. Смъртта беше близнак на живота, и то по-интересния. Тя беше тайнствена, непозната, мистериозна. Дойдеше ли, беше неизбежна и завинаги. Беше като мрачна крепост, с безкрайни помещения, които чакаха да бъдат изследвани. Повечето влизаха там само веднъж и то когато нямаха друг избор. Пи Ел искаше да влиза при всяка възможност и тези възможности му се даваха от жертвите, които убиваше. Всеки път, когато гледаше как някой умира, той откриваше нова стая, надникваше в друга страна на тайната. Сякаш се раждаше отново.
Пред една заключена врата на път към високата кула стояха двама часовои. Успя да приближи, без да го усетят. Заслуша се и макар че нищо не можа да чуе, усещаше, че в стаята има затворен човек. Мина му през ума дали да не разбере кой е той. Но това означаваше да попита, което никога не би направил или да убие часовоите, което не му се правеше. Отмина нататък.
Изкачи едно тъмно стълбище към върха на Южното око и влезе в помещение с нееднакви отделения, които се свързваха като коридори в лабиринт. Нямаше врати, само входове. Нямаше часовои. Пи Ел се промъкна в това безмълвно кътче на нощта. Навън бе паднал вече мрак, настъпила бе пълна тъмнина, тъй като облаци покриваха небето и правеха света долу непроницаем. Пи Ел премина в някои от помещенията като се вслушваше и чакаше.
После ненадейно спря, целият се напрегна и се обърна.
Ример Дал пристъпи в мрака, от който беше част. Пи Ел се усмихна. И Ример Дал като него умееше да става невидим.