Господарката на езерото (том 1)
- Автор: Сапковский Анджей
- Серия: Вещерът #7
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДАР
- ISBN: 978-954-761-465-9
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Господарката на езерото (том 1)». Краткое содержание книги:
— По панаирите е пълно с такива неща — изсумтя тя, отново правейки се на безразлична.
— Тези не са от панаирите.
— Да бе.
— Имаше време — изсъска Бонхарт, — когато порядъчните хора се бояха от вещерите повече, отколкото от чудовищата. Чудовищата, то се знае, бяха из горите и в бърлогите си, а вещерите нагло се навъртаха около храмовете, сградите, училищата и забавите на площадите. Порядъчните хора с право смятаха това за скандално. Затова решиха да потърсят някой, който да сложи наглите вещери на мястото им. И намериха такъв. Трудно, бавно, надалеч — но го намериха. Както виждаш, на сметката ми са трима. Нито един изрод повече не се появи в околността, за да плаши почтените хора с външността си. А ако се беше появил, щях да се справя с него по същия начин, както и с предишните.
— В съня му? — намръщи се Йенефер. — С арбалет, иззад ъгъла? Или може би с помощта на отрова?
Бонхарт скри медальоните под ризата си и направи две крачки към нея.
— Дразниш ме, вещице.
— Такава ми беше идеята.
— Нима? Е, сега ще ти покажа, кучко, че мога да се сравнявам с твоя вещерски любовник във всяко едно отношение. И даже съм по-добър от него.
Стоящите пред вратата стражи чак подскочиха, когато чуха носещите се от килията трясъци, бумтене, вой и пищене. Ако някога през живота си бяха чули рев на хваната в капан пантера, щяха да се закълнат, че в килията се намира именно пантера.
После от килията долетя страховит рев на ранен лъв — звяр, какъвто стражите също не бяха виждали на живо, а само изрисуван по гербовете. Те се спогледаха. Поклатиха глави. А после се втурнаха в стаята.
Йенефер седеше в ъгъла на стаята, сред останките от нара. Косите й бяха разрошени, роклята и ризата — раздрани от горе до долу, малките й девически гърди се вдигаха в такт с тежкото й дишане. От носа й течеше кръв, върху лицето й бързо нарастваше цицина, раната от одраскване с нокти на лявото й рамо също се подуваше.
Бонхарт седеше в другия края на стаята, сред останките от столчето, хванал се с ръце за чатала. От неговия нос също течеше кръв, оцветила сивите му мустаци в тъмночервено. Лицето му беше нашарено с кървави драскотини. Едва зарасналите пръсти на Йенефер бяха жалко оръжие, но пък заключалките на двимеритовите гривни имаха прекрасни остри ръбове.
В подуващата се буза на Бонхарт, точно насред скулата, стърчеше, много дълбоко забита, вилицата, която Йенефер беше откраднала от масата по време на вечерята.
— Само против малките паленца ставаш, кучкарю — въздъхна магьосницата, опитвайки се да прикрие гърдите си с остатъка от роклята. — Но от кучките стой по-надалеч. Прекалено си слаб за тях, смотаняк!
Тя не можеше да си прости, че не го е уцелила там, където се целеше — в окото. Но мишената беше подвижна, освен това никой не е съвършен.
Бонхарт изкрещя, изправи се, изтръгна вилицата, изрева и се олюля от болка. Заруга противно.
В килията веднага надникнаха още двама стражи.
— Ей, вие! — развика се Бонхарт, бършейки кръвта от лицето си. — Бързо тук! Довлечете тази гадина насред стаята, разпънете я и я дръжте здраво.
Стражите се спогледаха. А после се вторачиха в тавана.
— По-добре си тръгвайте оттук, господине — каза единият от тях. — Нищо няма да разпъваме и да държим. Тези неща не ни влизат в задълженията.
— Освен това — промърмори друг страж, — нямаме желание да свършим като Риенс или Ширу.
Кондвирамурс остави върху купчината картини картона с изображението на затворническа килия и седяща жена с отпусната глава и ръце, приковани с вериги към каменната стена.
— Изтезавали са я — промърмори тя, — а през това време вещерът се е забавлявал в Тусент с някаква брюнетка.
— Осъждаш ли го? — попита рязко Нимуе. — Без да си сигурна?
— Не. Не го осъждам, но…
— Няма „но“. Млъкни, моля те.
Известно време седяха в мълчание, разглеждайки картоните с графики и акварели.
— Всички версии на легендата — Кондвирамурс посочи една от гравюрите — твърдят, че мястото на приключването й, финалът, последната битка между Доброто и Злото, направо Армагедон, е замъкът Рис-Рун. Всички версии. Освен една.
— Да — кимна Нимуе. — Всички, освен анонимната, не особено популярна версия, известна като „Черната книга от Еландер“.
— Черната книга твърди, че финалът на легендата се е случил в цитаделата Стига.
— Наистина. Също така и други, каноничните за легендата събития, са представени в Книгата от Еландер по съвсем различен начин от общоприетия.
— Интересно — Кондвирамурс вдигна глава, — кой ли от замъците е изобразен в илюстрациите? Кой е изтъкан на твоя гоблен? Кое изображение е правдивото?