Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Май не ни се е махнал от главата — промърмори той. — Още не.
— Кой, по дяволите, е този тип? — промърмори Джейкъб Дънкан.
Сет Дънкан и чичо му Джаспър не казаха нищо.
Ричър спря пикапа до унищоженото субару и се насочи към вратата на бунгалото, където го чакаше собственикът. Мистър Винсънт. На тъмно косата му изглеждаше черна.
— Патрона ли сменяте? — любезно попита Ричър.
— Надявам се, че няма да се стигне дотам.
— Но?
— Не можете да останете тук.
— Платих трийсет долара — напомни му Ричър.
— Ще ви ги върна, разбира се.
— Въпросът не е в това. Сделката си е сделка. Не съм повредил обзавеждането.
Винсънт не отговори.
— Те вече знаят, че съм тук — добави Ричър. — Къде бих могъл да отида?
— Преди всичко беше окей.
— Преди какво?
— Преди да ми кажат да не ви оставям тук. Незнанието на закона не е престъпление. Но сега, след като ме информираха, вече не мога да им откажа.
— Кога ви информираха?
— Преди две минути, по телефона.
— Винаги ли изпълнявате онова, което ви наредят?
Винсънт не отговори.
— Тъп въпрос, предполагам — промърмори Ричър.
— Мога да изгубя всичко, което съм изградил със собствените си ръце. Включително и семейството си. След всичките тези години…
— От хиляда деветстотин шейсет и девета насам?
— Откъде знаете?
— Щастливо предположение. Кацането на Луната и всичко останало. Програмата „Аполо“.
— Помните ли шейсет и девета?
— Смътно.
— Най-хубавата година за мен. Случиха се много неща. Не знам какво стана после. Но тогава бях убеден, че сме на прага на нова епоха.
— Така беше — кимна Ричър. — Но не беше епохата, която сте очаквали.
— Съжалявам.
— А сега може би ще предложите да ме закарате до меж-дущатската магистрала?
— Не мога да го направя. Ние не бива да ви подкрепяме по никакъв начин.
— Ние?
— Всеки един от нас. Заповедта вече е издадена.
— По всичко личи, че съм наследил един пикап — рече Ричър. — Мога и сам да стигна до там.
— Недейте — поклати глава Винсънт. — Ще го обявят за откраднат и общинската полиция ще ви хване още преди да сте преполовили пътя.
— Семейство Дънкан контролира и ченгетата, така ли?
— Не съвсем. Но откраднатият пикап си е откраднат пикап, нали?
— Значи искат да остана тук, а?
— Вече да. Започнали сте война, която те искат да до-вършат.
12
Изправен на студа между пикапа и бунгалото, Ричър бавно се оглеждаше. Нямаше кой знае какво да види. Синкавото сияние на неона стигаше само до потрошеното субару. Над главата му светеше ярка луна, небето беше обсипано с милиарди звезди.
— Има ли още кафе в онази кана? — попита той.
— Не мога да ви обслужа — поклати глава Винсънт.
— Няма да те предам — увери го Ричър.
— Сигурно ще ме наблюдават.
— В момента са заети да откарат двама ранени в болницата, която е на сто километра от тук.
— Не всички, сигурен съм.
— Това е последното място, на което ще ме потърсят. Вече са ти наредили да ме разкараш и едва ли допускат, че няма да изпълниш заповедта.
— Не знам.
— Да сключим споразумение — предложи Ричър. — Аз ще се разкарам, за да ти спестя неприятностите. А ти можеш да задържиш трийсетте долара, защото не си виновен за нищо. В замяна ще ме черпиш чаша кафе и ще отговориш на няколко въпроса.
Фоайето беше тъмно. Светеше само малка лампа зад бара. Мекото розово-червено сияние беше изчезнало, заменено от режещата очите зеленикаво-бяла светлина на неоновата тръба. Музиката беше изключена. Тишината се нарушаваше единствено от жуженето на лампата и тихото бучене на въздуха в отоплителната система. Винсънт напълни кафемашината с вода, загреба лъжица кафе от голям почти колкото барабан буркан и го сложи върху хартиен филтър с размерите на шапка. Машината заработи. Ричър слушаше бълбукането на водата и съскането на парата и гледаше как скъпоценната кафява течност започва да пълни каната.
— Започни от самото начало — рече той.
— Началото беше много отдавна — въздъхна Винсънт.
— Винаги е така.
— Те са стара фамилия.
— Винаги има такава.
— Първият, когото познавах, беше старият Дънкан. Фермер, наследник на поколения фермери. Предполагам, че първият от тях се е заселил тук още с раздаването на земята. Може би непосредствено след Гражданската война. Отглеждали царевица и фасул, постепенно разширили обработваемите площи на фамилията. А старецът ги наследил. Той има трима синове — Джейкъб, Джаспър и Джонас. Публична тайна е, че момчетата мразят фермата, но я поддържаха до смъртта на баща си. За да не разбият сърцето му.