Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Взех този образец от местопрестъплението. Ще бъдете ли така добър да сложите десния си крак отгоре, господине?
Продължава да се държи любезно. Изпълнявам желанието му. Кожата на стария ми чехъл стърчи около стъпалото ми, кракът ми скрива по-малкия отпечатък.
– Благодаря ви, господине. – Гласът на длъжностното лице е изтънял, злобен. Навива отпечатъка възмутено. Но още не е приключил. – Рашид – обръща се към по-възрастния мъж, – налъмите, моля.
Олеле... ето ги и тях, проклетите. Вторият жандарм ги вади от чантата си и ги пуска на земята пред мен.
– Ще обуете ли тези... господине? – Тонът му е изпълнен със злоба.
Дали да не започна да се превивам на пода, да симулирам някакво внезапно заболяване? Или да ругая и да откажа да се подчиня? Не правя нито едното от двете. Внимавам да пазя равновесие, пъхам десния си крак в съответния налъм. Вместо да ми притегне, заклещва се до половината, удобният стар кожен чехъл е с два номера по-голям от красиво украсения си събрат. Служителят на реда търси потвърждение, но е очевидно, че чехълът и налъмът не си пасват. Той ги разделя така рязко, че едва не изгубвам равновесие, и хвърля неудовлетворилия го налъм настрани.
На лицето ми напира широка усмивка, но призовавам племенната си маска и устоявам.
– Вероятно са били на покойния търговец. – Разпервам извинително ръце. – Това ли е всичко? Имам доста задължения.
Първият жандарм ме наблюдава с каменно изражение. Отвръщам на погледа му, без да мигна. Най-сетне очите му се плъзват покрай мен.
– Само вие ли ползвате вътрешния двор?
– И други го ползват – отвръщам тревожно, но те излизат.
Дъждът е измил кървавите следи от фонтана, мраморът блести безупречно бял. Разхождат се из затвореното пространство в продължение на няколко минути, а аз стоя, подпрян на вратата. Хассан и другият пазач разговарят зад гърба ми за някаква жена, която единият от тях видял в меллах. Тъй като това е еврейски квартал, балконите са ориентирани към външния свят, а тя не носела воал и била истинска прасковка. Пазачите пред външните порти невинаги са кастрирани, стига да не се стремят към повишение във вътрешните дворове; закачките им са груби.
– Тези ваши ли са, господине?
Държи в ръцете си изцапаните с кръв чехли, които зарових навън. Вижда се, че кипи от възторг. После като на истинско представление развива отпечатъка още веднъж и слага десния чехъл върху петното. Той, естествено, пасва идеално.
– А какво ще кажете за това?
Спокойно, Нус-Нус. Спокойно. Старая се да запазя мълчание, вместо да кажа нещо, което още повече може да ме уличи.
– Махнете чехлите си – нарежда ми той, а след като го правя, сочи ми съсипаните пантофи. – Обуйте тези.
Кръвта по тях е изсъхнала и са се втвърдили. Така или иначе, бяха тесни: моля се да са се стеснили още повече от това, но коварните чехли ми прилягат почти точно.
Вече напълно убеден, жандармът вади прибрания налъм и театрално го поставя на земята пред мен.
– Сега го обуйте отгоре.
Правя каквото ми казва. Разбира се, пасва идеално. Изгубен съм.
– Длъжностно лице в двора Нус-Нус... – изрича той, помпозно триумфиращ, а след това прави пауза. – Нямате ли друго име?
Клатя глава: не и такова, което бих споделил с човек като него.
– Длъжностно лице в двора, Нус-Нус, тези стражи са свидетели, че ви арестувам по подозрение в убийството на билкаря Сиди Хамид Кабур.
– Не мен трябва да арестувате. Когато пристигнах при Сиди Кабур, при него имаше някой, тайнствен млад мъж със слабо лице и южняшки акцент. Той беше още в магазина, когато си тръгнах, а билкарят беше жив. Този мъж трябва да го е убил, не аз.
Младият жандарм отговаря презрително:
– Признанието на отчаян! Човекът, за когото говорите, има безупречна репутация и кадията го познава добре. Той дойде веднага, щом чул за смъртта на Сиди Кабур и беше изключително полезен в разследването.
– Твърди, че вие сте останали при билкаря – намесва се по-възрастният служител и от тона му си личи, че вече не вярва и на дума от това, което казвам. Връзват ръцете ми и ме отвеждат.
Втора част
6
– Казвам се Алис Суон и съм на двайсет и девет години.
– Не, нямам деца, никога не съм се омъжвала.
– Да, още съм девица.
Отговарям на въпросите им с високо вдигната глава. Не се срамувам от социалното си положение. Ето защо говоря с чуждоземния пират с целия кураж, който мога да събера, и се изразявам ясно. Ако обстоятелствата бяха различни, вероятно някой от присъстващите щеше да се присмее, но тъй като всички се боим за живота си, имаме по-належащи тревоги от факта, че съм стара мома, и от дълго пазената ми девственост.