Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Можеше да бъде много по-зле и ти го знаеш. Книгата, която мислех да сложа в тези прекрасни корици, имаше картинки. Много поучителни и пълни с въображение картинки. – Прави пауза. – Той накара ли те да му почетеш от нея?
Кимвам кипнал.
– Ще ми се да можех да бъда там и да видя. А Исмаил кимаше ли мъдро, редеше ли беззвучно думите, докато ти декламираше?
Познава съпруга си твърде добре.
– Можехте да причините смъртта ми.
– О, Нус-Нус, подценяваш себе си. Виж, аз не те подценявам. Знаех, че ще преминеш малкото ми изпитание. Ти си изобретателен мъж. Шегата беше добра все пак.
– Дошъл съм да моля за помощта ви по друг въпрос. – Обяснявам ѝ проблема с вълка, въпреки че не споменавам за тормоза на Зидан над животното. Няма смисъл. Не ще да чуе и дума срещу него.
– Ако зависеше от мен, бих избрала лъв, а не някакъв крастав стар вълк. – Тя поема въздух. – Какво ще покажем на чужденците с това?
– Че всеки, който дръзне да ни нападне, ще последва съдбата му? – рискувам.
– По-скоро, че сме стадо овце.
– Вълкът е неговият символ – напомням ѝ аз, но на нея този разговор не ѝ е интересен, вместо това се оттегля и след малко се връща с мъничка стъкленица, пълна с лилава течност.
– Намажи малко месо с това и го дай на звяра точно след мръкване. Ще го пооживи за известно време.
– Надявам се не прекалено.
– Тогава битката би била честна, не е ли така? – Погледът ѝ проблясва. – Прекрасно зрелище би било. Да се надяваме, че не съм объркала количествата. – И тя ми се усмихва лукаво.
Понечвам да си вървя, но после се обръщам. Дали да спомена за налъмите? Ще се вбеси заради глупостта ми, а и какво би могла да направи? На никоя жена не е позволено да напуска двореца и в случай че не е способна да накара своите духове да ги материализират, дори магиите на Зидана не могат да ги върнат обратно.
Тя наблюдава моята нерешителност с вдигнати вежди.
– Върви, Нус-Нус, но не забравяй, че следващата услуга е за мен.
Отивам с дозата и инструкциите при гледача на животните и сурово го предупреждавам да не се съмнява, че ще го навестя, ако вълкът не се държи както се очаква тази вечер, и се отправям обратно към Дар Кбира, преговаряйки останалите си задължения за деня, докато не стигам до опасното впечатление, че всичко е под контрол. Докато вървя през дългата, покрита с асма пътека, водеща към павилионите на султана, някой ме вика по име. Обръщам се: това е Яя, един от стражите пред главната порта.
– По-рано дойдоха едни хора. – Лицето му лъщи от пот, нима е тичал след мен само за да ми каже това? Винаги има някой, който идва за подкуп или аудиенция.
– Какво искаха?
Яя изглежда сериозен.
– Правеха разследване. Някакъв човек бил убит вчера на пазара.
Сърцето ми започва да блъска. Капка пот се плъзва от линията на косата под чалмата ми, претъркулва се надолу по челото, а след това към носа.
Яя ме наблюдава, а очите му се ококорват от любопитство.
– Разпитваха всички стражи кой е влизал или излизал вчера, а ние отвърнахме, че нямаше много куражлии в дъжда...
– Но си им казал, че сте видели мен – довършвам и ми призлява.
– Ами наложи се – отговаря той, сякаш лъжата не е вариант.
– И?
Прави гримаса.
– Искаха да говорят с теб. Казах, че изпълняваш задачи на султана, че му помагаш за подготовката по откриването и те си отидоха.
Изпускам затаения си дъх.
– Значи, всичко е наред.
– Утре ще се върнат отново.
Става ми горещо, а след това студено.
– Но утре отново ще бъда зает.
– Тогава аз няма да бъда тук. – В гласа му прозвучава нотка на облекчение при тези думи. Щом вижда изражението ми, добавя колебливо: – Но ще помоля Хассан да ги отпрати.
– Чудесно. – Бързо се отдалечавам и проклинам със затаен дъх. Хората на закона обикновено не са толкова настоятелни, знаят добре, че юрисдикцията им не преминава границата, белязана от дворцовата стена. Някой видял ли е нещо, което ме уличава директно? Сиди Кабур трябва да е имал повече връзки, отколкото си мислех, за да търсят убиеца му така усърдно.
Тази вечер, докато върша задълженията си, стомахът ми е свит от притеснение. Осъзнавам, че си задавам въпроса: Дали нося чехлите на султана за последен път? Това ли е последната вкусна храна, която ще опитам?
Вълкът пристъпва към смъртта си с достойно изпращане – предшестван е от дълги тромпети и музиканти, облечени в бяло. Дърпа се, ръмжи и се зъби и създава впечатлението за дивия звяр, който трябва да символизира, а Исмаил не го побеждава толкова лесно, колкото предполагах предвид състоянието му тази сутрин. Обзема ме чувство на тъга, докато изцежда живота от него, а щом се свлича и той вади церемониалния си меч, за да отреже главата му, налага ми се да извърна поглед.