Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Писарят на похитителите ми записва всичко с почерк, който се движи отдясно наляво. Това, добавено към тъмната му кожа и омотаната му с плат глава, ме навежда на мисълта, че сме пленени от турци. Зад гърба си чувам Анук и Марика, флегматичните ми прислужници сестри, наети да ме придружат по време на пътуването ми от Шевенинген до Англия, да подсмърчат и хлипат и за момент ми дожалява за тях. Те са почти деца и макар че са глупави и непокорни, не заслужават да умрат толкова млади. Горкичките, едва започват, изпълнени с мечти, каквито имах и аз на тяхната възраст – за млади мъже, женитба, дечица и забавления. През по-голямата част от пътуването се кикотеха и зяпаха глупаво екипажа; сега обаче повечето от тези красиви младежи лежат мъртви на палубата на нашия кораб или оковани във вериги на борда на този.
– Мислите ли, че ще ни изнасилят? – пита ме Анук с ококорени очи.
– Надявам се, че не. – Това е единственият честен отговор, който мога да дам.
Все пак един мъж беше уловил гърдата ми, докато ни прехвърляха на другия кораб. Толкова се изненадах, че дори не ми хрумна да изпищя, а просто хванах ръката му и я отместих. По лицето му без съмнение премина сконфузване, наведе главата си и промърмори нещо на странния си език, което, струва ми се, беше извинение и изобщо не съответстваше на грубия начин, по който беше превзет корабът ни.
Не беше нужно дълго време, за да осъзная, че сме много по-ценна стока от топовете плат в товара на кораба. Двете мулатки, които служеха на мъртвия капитан като готвачки (и съжалявам да го кажа, но по-скоро като метреси), извъртат очи.
– Робини – измърморва едната, а другата добавя:
– Отново.
Винаги съм възприемала робството като нещо ужасно. Идеята да притежавам човешко същество, подобно на някоя мебел, ми се вижда неморална и отказах да купя когото и да било. Майка ме мъмреше, че не мога да ръководя финансите си. Амстердам е столицата на робството в Европа и можем да купим роби на нищожна цена. След смъртта на татко обаче аз се заинатих и запазих книгите, макар тя неспирно да се оплакваше, задето не притежава цял куп черни момченца, не може да се облича с изискани дрехи и да се разкрасява за посещенията на ужасните си приятели, следвани от цяла свита нещастници. Ала за мой срам, никога не се бях замисляла за възможността бял човек да бъде продаден в робство – най-малко да се случи с мен самата.
Чувала съм за кораби с роби, за хора, оковани с вериги сред собствените си нечистотии, за болестите на борда, за това, че броят на труповете, които се изхвърлят в морето, е по-голям от този на пристигналите живи хора; изглежда обаче, че моята участ няма да бъде такава. Отвеждат ме в тясна каюта, която макар да е очукана и мръсна, ми предлага известно усамотение и достойнство, и докато лежа в мрака, размишлявам какво щеше да бъде, ако бях стигнала в Англия. След като се омъжех, щях да живея със съпруга си господин Бърк в новопостроената му къща на лондонския Голдън Скуеър – място, което ми се струва вълшебно, но което никога не съм виждала и вече едва ли някога ще видя.
Не съм се срещала с господин Бърк: съюзът ни беше уреден от семействата ни, въпреки че, боя се, това не беше бракът, на който се надяваше майка ми. Тя лелееше грандиозни мечти, втълпяваше ми как ще се оженя за аристократ и ще възстановя богатството, пропиляно от баща ми при бягството му от парламентаристите в Холандия в началото на Английската гражданска война. Нямам представа защо е приела този брак, след като още като дете ми беше ясно, че не държеше особено на него. Тя също беше емигрантка, дете на родители, водещи почти дворцов живот, общувала е с богатите и известните, без да разполага с необходимите за това средства. Доколкото подразбирам, възникнал е някакъв скандал; тя се омъжила за татко след това.
Докато растях, постоянно бях пращана на посещения сред аристократите, но след връщането на крал Чарлс на трона се появиха достатъчно момичета по-красиви от мен, със значително по-голямо състояние, произхождащи от добри английски семейства на пазара за булки, и майка ми преживя невероятно разочарование.
Разочарованието се превърна в горчивина; горчивината в страдание на духа, което скоро прерасна в страдание на тялото; и оттогава станах нейна болногледачка. Само заради огромните дългове, които бяхме натрупали, и заради нейния "копнеж да видя любимата си Англия, преди да си отида", тя беше се съгласила от мое име да дам ръката си на господин Андрю Бърк.