Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Изгаряне с вар – обяснявам и поклащам глава, – вероятно ще ослепее завинаги.
– Господи – възкликва по-възрастният жандарм. – Бедният човек.
– Ако има късмет, ще оживее.
– Иншаллах. – Той разсъждава над това, после добавя: – А в противен случай?
– Ще го добавят в сместа. – Той ме поглежда ужасен. – Ще видите и по-лоши неща, ако поседите тук. Обикновено губим по трийсет работници дневно.
След това вървим мълчаливо, въпреки че с навлизането във вътрешните дворове, където сградите стават още по-големи и по-богато украсени, забелязвам как погледът на по-възрастния мъж се стрелка във всички посоки. Кой може да го вини? До този момент в Мароко не е предприемано нищо в подобен мащаб. По-младият не изглежда толкова впечатлен и подозирам, че вече е влизал в дворцовия комплекс. Изглежда нетърпелив, брадичката му се вирва все повече с всяка стъпка и като че ли нищо не може да го разсее от задълженията му. Заигравам се с идеята да призная, че съм открил трупа на Сиди Кабур и съм си тръгнал, без да докладвам за това, но нещо ме кара да вярвам, че са твърде праволинейни и нещата само ще се влошат.
Спирам пред вратата на стаята си.
– Ще ви донеса бурнуса да го огледате.
– Ще дойдем с вас – заявява вторият и ме пронизва с поглед. Застават на вратата и оглеждат спартанската обстановка, докато аз отивам до шкафа и вадя наметалото, което разглеждат за кратко. След като не откриват кръв, връщат ми го.
– Това единственият ви бурнус ли е?
– Не съм богаташ.
Младият мъж ме поглежда презрително, след това се обръща към Хассан.
– Каза, че си бил на пост вчера, когато този мъж се е прибрал. Хассан кима.
– Да, отворих му портата. Тичаше...
– Той тичаше? – Отново се обръща към мен. – Защо тичаше?
– Валеше.
– Не спомена, че е бил облечен в бяло наметало, когато се е прибрал – казва младият на Хассан, без да отмества поглед от мен.
Хвърлям притеснен поглед към пазача, той ми отвръща с безизразен поглед.
– Нямам време да се вглеждам с какво са облечени хората, но съм сигурен, че Нус-Нус беше с този бурнус.
Разочарованието на младия мъж е осезаемо.
– А какво ще кажете за това, с което бяхте обут, господине? Обръщението "господине" е ново, което е по-добър знак; но забравих за чехлите.
– Струва ми се, че беше бос – обажда се услужливо Хассан.
– Бос?
И двамата жандарми се втренчват в мен с възобновен интерес.
– Беше ужасно кално, не исках да си съсипвам чехлите. Младият мъж отново надниква в бележките си.
– Тук пише, че сте напуснали двореца, обут в налъми с коркова платформа.
Мили боже.
– Така ли? – да не би да са разпитвали дори окаяните роби? Тази мисъл е абсурдна, но тук и стените имат очи. – Когато излязох, бях обут в налъми, но бяха кошмарни за носене, затова ги свалих и предпочетох да ходя бос. Много по-лесно е да измиеш калта от краката си, отколкото от обувките.
Двамата жандарми си разменят погледи. Чудя се какво ли означава това.
– Може ли да видим чехлите, господине? За да бъдем изчерпателни – казва по-възрастният мъж почти извинително.
Проклятие. Посочвам към краката си.
– Ето ги, обут съм с тях.
Те свеждат поглед. Този тип чехли в началото са с цвета на неузрял лимон, но с времето потъмняват до мръсно кафяво, а кожата се разпъва и деформира според краката. Моите са протрити като на най-бедния дърводелец и не са им нужни никакви налъми. Служителите на реда изглеждат оправдано скептични.
– И това е единственият чифт чехли, който притежавате?
– Да. – Това звучи неправдоподобно и на мен самия.
– Няма да възразите да поогледаме набързо стаята ви. – Твърдение, не въпрос.
Отмествам се настрани.
– Действайте.
Не им е нужно много време, няма кой знае какво за разглеждане. Ровят в шкафа, дори разгръщат книгите ми, като че ли бих могъл да скрия уличаващите чехли между страниците. Откриват пакетчетата, които купих за Малик и забравих да му ги дам: рас ал-ханут и етерично масло от Атар; те обаче лесно се различават по миризмата. После оглеждат подробно писалището за колене, душат мастилото, да не би да съм оставил шишенца с отрова на видно място. Откриват ханджара ми, ритуалния нож, който всички мъже (дори кастрираните) носят със себе си при специални поводи, и изглеждат доста заинтригувани; лицата им обаче бързо посърват, щом откриват, че е изтъпен и ръждясал, безполезен за прерязването на врата и брадата на старец. Накрая младият жандарм неудовлетворен изважда от чантата си навит на руло плат и го разстила на пода. Върху него има ръждивокафяв отпечатък от стъпка.