Три метра над небето

— Мамка му, направиха колата на кайма!

— Не спирай, че и теб ще направят на кайма.

Той натисна бутона на автоматичния прозорец и го отвори наполовина:

— Ей, чакайте бе! — закрещя през пролуката. — Тая кола е на баща ми!

Една тлъста храчка се залепи на бузата му.

— Еха-а-а! Улучих! Сто точки! — Поло вдигна ръце към небето в знак на победа.

Кико си обърса лицето, а Баби погледна Поло с отвращение и натисна бутона, за да затвори прозореца.

— Карай към центъра, там сигурно има полиция.

Чу се шум на одрана ламарина и счупени фарове. Тогава, обзет от неочакван гняв, Кико рязко изви волана. Колата поднесе и удари моторите. Сицилианеца се хвърли наляво и се озова в насрещната лента, която за щастие беше празна. Бъни наби спирачки и успя да се задържи на пътя. Кико се разсмя истерично.

— Значи искаш война? Така да бъде! Ще ви избия до крак! — Пак завъртя рязко волана и колата поднесе надясно. Баби се вкопчи в дръжката на вратата.

Степ направи широк завой, изнесе се и почти закова на място, после се върна плавно в средата на пътя. Кико погледна в огледалото.

— Уплашихте се, а? Добре! Гледайте сега какво става! — Наби рязко спирачка и Скело, който караше точно зад него, се блъсна в бронята. Кико потегли отново и момчетата се разпръснаха от страх да не ги премаже.

Няколко души наобиколиха ранения си приятел, който лежеше проснат на паважа.

— Мръсно копеле! — Скело стана, панталонът му беше охлузен. — Гледай какво ми направи!

— Нищо ти няма! Голям късмет извади, че както полетя… Само си си обелил коляното.

— На кой му пука за коляното! Това лайно ми съсипа дънките Levi’s, чисто нови бяха, оня ден си ги купих.

Всички се разсмяха успокоени — дори в такъв момент Скело не губеше чувството си за хумор.

Степ погледна към беемвето, което се отдалечаваше към „Корсо Франча“.

— Страхотно! Начуках им го! — Той барабанеше щастливо с ръце по волана. Отново хвърли поглед в огледалото. Отзад нямаше никой. — Успях! Успях! — завика той и подскочи върху седалката. После се сети, че Баби е до него. — Как си? — Лицето му стана сериозно.

— Добре съм. Искам да се прибирам.

Кико зави надясно и се спусна по нанадолнището. Спря за миг на стопа, после продължи по моста Милвио. Погледна я крадешком: мократа й коса се спускаше по раменете, сините й очи гледаха право напред.

— Извинявай за това, което стана. Уплаши ли се?

— Доста.

— Искаш ли да пийнем по едно?

— Не искам.

— Аз обаче трябва да сляза за малко.

— Добре.

Той обърна колата. Приближи се до чешмата пред църквата и се наплиска с вода, като отми и последните остатъци от слюнката на Поло. Наслади се на свежия нощен вятър, но когато отвори очи, се върна в зловещата реалност: погледна колата на баща си…