Три метра над небето

Тъкмо щеше да излезе от спалнята, когато забеляза, че на облегалката на стола виси чанта — хубава, елегантна и тежка, с дълга дръжка и две кожени ивички за закопчалка. Поло развърза възела и точно в този момент вратата се отвори. Едно усмихнато момиче с тъмна коса направи няколко крачки и спря.

— Затвори вратата. — Палина се подчини. Поло зарови пръсти в чантата. — Какво искаш?

— Искам си чантата.

— Ами ела си я вземи! — Той посочи купчината чанти на леглото.

— Не мога, един кретен я пребърква.

— Аха! — Той се ухили и огледа момичето.

Беше сладурана, с черна коса и един кичур отляво, като извивката на устата й, изпълнена с досада.

Той откри портмонето и го взе.

— Дръж! — Хвърли й чантата.

— Майка ти не ти ли е казвала да не бъркаш в чантите на момичетата?

— Никога не съм говорил с майка си. Но май не е зле ти да си поговориш с твоята.

— Защо?

— Ами как ще те пуска да излизаш само с петдесет хиляди?

— Това са ми седмичните пари.

Поло ги мушна в джоба си.

— Бяха.

— Значи минавам на диета.

— Направих ти услуга!

— Кретен!

Палина извади нещо от чантата си и я остави:

— Като свършиш, ми върни портмонето.

— Знаеш ли какво, така и така ще си без пари цяла седмица, може утре да те поканя на пица?

— Не, благодаря. Щом аз плащам, държа да си избера с кого ще изляза.

— Ей, чакай малко. Какво взе от чантата?

— Нищо, което да те интересува.

Поло стисна ръцете й:

— Аз решавам какво ме интересува, дай да видя!

— Пусни ме, нали взе парите, какво още искаш?

— Това, което е в ръката ти. — Той я сграбчи за китката и издърпа напред малкия стиснат юмрук.

— Да не си посмял, или повече няма да ти проговоря!

— Ха, голяма работа! До днес изобщо не сме си говорили, няма да умра я! Поло се вкопчи в меката ръка на момичето и започна да изтласква пръстите му назад.

Палина се опита да издържи, но напразно. Накрая дланта й се отпусна победена и разкри тайната си. В ръката на Палина се появи причината за точиците по лицето й, за набъбналите й гърди. Поло седна на леглото и се разсмя:

— Тогава няма да е утре, защото какво ще правим? Вицове ли ще си разказваме?

— Не знам достатъчно тъпи, че да те разсмеят. А другите съм сигурна, че няма да ги разбереш.

— О, момиченцето хапе!

— Както и да е, мисля, че те забавлявах достатъчно.

— Защо?

Палина си разтърка пръстите.

— Да ме заболи, това ли искаше?

— Е, хайде, нищо ти няма.

— Не говорех за това. — Тя изскочи от стаята малко преди да заплаче.

Поло остана сам. Не знаеше какво да направи. Единственото, което му хрумна, беше да остави портмонето й в чантата и да разгърне бележника й. Естествено, не да й върне петдесетачката.