Повелител на сенките [bg]

— Според мен тази сила може да ни помогне да направим заедно нещо, което не бих могъл да сторя сам.

Кийрън се приближи до леглото и извади ръка от джоба си. Върху дланта му блещукаше нещо. Протегна го към Кристина и тя видя жълъда, който Марк бе използвал по-рано, за да повика Гуин. Изглеждаше леко хлътнал, но беше цял, сякаш бе запечатан, след като го бяха отворили.

— Искаш отново да призовем Гуин? — Кристина поклати глава. Косата й се измъкна от незавързаната плитка и се разпиля по гърба й. Тя забеляза, че Кийрън я погледна. — Не. Той няма да се намеси отново. Искаш да говориш с някой друг от земите на елфите. Брат ти?

— Както си мислех. — Той наклони лекичко глава. — Отгатна намеренията ми съвсем точно.

— И можеш да го направиш? Жълъдът няма просто да призове Гуин?

— Магията е доста простичка. Не забравяй, че твоята кръв не може да прави магии, но моята — да. Би трябвало да успея да повикам Проекция на брат ми. Ще го попитам за плановете на баща ни. Ще го попитам дали би могъл да спре Ездачите.

Кристина беше изумена.

— Някой може ли да спре Ездачите?

— Те са поданици на Двора и се под негова власт.

— Защо ми казваш всичко това? — попита Кристина.

— Защото за да призова брат си, трябва да проникна с ума си в земите на елфите. И ако искам да запазя ума си невредим, би било по-безопасно да имам връзка в този свят. Нещо… някой… който да ми бъде опора, докато търся брат си.

Кристина слезе от леглото. Права, тя бе само мъничко по-ниска от Кийрън. Очите й бяха на нивото на устата му.

— Защо аз? Защо не Марк?

— Вече поисках достатъчно от Марк.

— Може би, но дори това да е вярно, не мисля, че е цялата истина.

— Малцина от нас имат щастието да знаят цялата истина за каквото и да било. — Кристина знаеше, че Кийрън е млад, ала докато изричаше тези думи, в очите му имаше нещо древно. — Ще сложиш ли ръка в моята?

Тя му подаде ръката, която носеше червения знак за връзката й с Марк. Някак си, това й се струваше уместно. Пръстите му се сключиха около нейните, хладни и сухи, леки като допира на листо.

С другата си ръка той запрати жълъда към стената край камината.

За миг се възцари тишина. Кристина чуваше накъсаното дишане на Кийрън. Струваше й се странно за един елф — всичко, което те правеха, бе толкова далеч от обикновените човешки емоции, че бе странно да чуе как Кийрън си поема дъх с усилие. Ала после си спомни ръцете му около себе си, неравномерните удари на сърцето му. Те бяха от плът и кръв, нали така? Кости и мускули, също като ловците на сенки. А огънят на ангелската кръв гореше и в тях…

Мрак се разля по стената като петно. Кристина си пое рязко дъх и Кийрън стисна по-силно ръката й. Мракът се раздвижи и се разлюля, потрепери и се преобрази. В него танцуваше светлина и Кристина зърна многоцветното нощно небе на елфическите земи. А в сянката — по-тъмна сянка. Мъж, увит в тъмен плащ. Докато тъмнината изсветляваше, първото, което Кристина видя, бе широката му усмивка и сърцето й сякаш спря.