Джурасик парк & Изгубеният свят
- Автор: Крайтон Майкл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Джурасик парк & Изгубеният свят». Краткое содержание книги:
Арби погледна през прозореца на караваната за първи път. Намираха се на обрасло с трева голо място, отвъд което се виждаха папратите и високите дървета на джунглата. Още по-нататък се извисяваха черните скали на извития ръб на вулканичния кратер.
Значи това бе Исла Сорна.
И още как!
Кели излезе от тоалетната.
— Ау-у-у! Имах чувството, че ще умра! — провикна се тя и го тупна по рамото. — Между другото как успя да отвориш шкафа?
— С кредитна карта — отвърна Арби.
Кели се намръщи.
— Имаш кредитна карта?
— Нашите ми я дадоха за непредвидени ситуации — поясни той.
— Като тази сега.
Опита се да се пошегува, но знаеше, че Кели е много чувствителна на тема пари. Винаги коментираше дрехите му и други подобни — например, че все има пари, за да се прибере от училище с такси, или за сладолед и кола в бакалницата на Ларсън. Веднъж й бе казал, че според него парите не са чак толкова важни, а тя бе отвърнала учудено:
— Че нима има причина да мислиш иначе?
Оттогава се опитваше да избягва темата.
Арби невинаги беше наясно как да се държи с хората. И без това всички се отнасяха към него странно. Разбира се, защото беше по-дребен. И защото беше чернокож. И другите деца го наричаха „мозък“. Даваше си сметка, че непрекъснато полага усилия да бъде приет от другите, да стане част от тях. Само че не успяваше. Не беше бял, не беше едър, не го биваше в спортуването и не беше тъп. Повечето от часовете в училище бяха толкова отегчителни, че Арби едва успяваше да стои буден. Учителите понякога го дразнеха, но какво би могъл да направи? Училището беше като видеозапис, пуснат на убийствено бавна скорост. Би могъл да поглежда екрана по веднъж на час и пак да не пропусне нищо. Освен това как би могъл да проявява интерес към баналните телевизионни предавания, по които всички деца бяха полудели напоследък? Невъзможно. Тези неща просто не го интересуваха.
Независимо от всичко обаче отдавна бе разбрал, че не бива да го казва. Беше по-добре да си държи устата затворена — защото никой не го разбираше, освен Кели. През повечето време му се струваше, че тя знае за какво й говори.
И доктор Левин. В училището поне имаше програма за напреднали, която Арби намираше за умерено интересна. Не много, разбира се, но бе далеч по-добре от останалите часове. Когато доктор Левин обяви, че ще поеме тази програма, момчето за първи път се въодушеви от ходенето на училище. Всъщност…
— Значи това е Исла Сорна, а? — каза Кели и погледна към джунглата през прозореца.
— Да — кимна Арби. — Така смятам.
— Когато спряха колата първия път… — продължи Кели. — Чу ли ги за какво си говореха?
— Не. С толкова много завивки…
— И аз не чух… Но ми се сториха доста развълнувани от нещо.
— Да, така е — съгласи се Арби.
— Стори ми се, че говорят за динозаври — каза Кели. — Ти чу ли нещо такова?
Арби се засмя и поклати глава.
— Не, Кели.
— Защото си помислих, че говорят за това.
— Стига, Кели.
— Стори ми се, че Торн каза „трицератопс“.
— Кели — отвърна Арби, — динозаврите са изчезнали преди шейсет и пет милиона години.
— Знам…
Арби посочи към прозореца и попита:
— Да виждаш някакви динозаври там?
Кели не отговори. Вместо това отиде до другата страна на караваната и погледна през срещуположния прозорец. Видя как Торн, Малкълм и Еди влизат в голямата сграда.
— Ще се ядосат много, когато ни открият — отбеляза Арби. — Според теб как трябва да им се покажем?
— Ще ги изненадаме.
— Ще побеснеят.
— Е, и? Какво могат да направят?
— Може би ще ни изпратят обратно.
— Как? Няма начин.
— Да… така е. — Арби сви рамене с безразличие, но мисълта го безпокоеше повече, отколкото би искал да признае. Идеята беше на Кели. Самият той не обичаше да нарушава правилата или да се забърква в неприятности. И при най-малкия укор от страна на някой учител започваше да се черви и да се поти. През последните дванайсет часа не бе престанал да мисли за реакцията на Торн и останалите.
— Слушай — каза Кели. — Работата е в това, че сме дошли да помогнем на приятеля си доктор Левин. Това е всичко. Вече помогнахме на доктор Торн.
— Да…
— И ще имаме възможност да им помогнем пак.
— Може би…
— Нашето съдействие им е нужно.
— Може би — повтори Арби, но не се чувстваше убеден.