Сага за Форсайтови
- Автор: Голсуорси Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Видя, че вуйчо му погледна по-иначе, някак одобрително. Дядо му също кимна, баба му поклати глава. Всички одобряваха, че не се е оставил да бъде надминат от оня братовчед. Сигурно имаха някакво основание! Вал съзираше смътно някаква тъмна точка извън своя кръгозор; нещо като неустановен център на циклон. И, както се бе загледал в лицето на вуйчо си, пред очите му се мярна необяснимо образа на една жена с тъмни очи, златиста коса, бяла шия и прекрасен аромат, облечена в красива копринена рокля, която той обичаше да докосва, когато беше съвсем малък. Да, разбира се! Вуйна му Айрин! Тя го милваше и целуваше, а той я бе ухапал веднъж на шега по меката ръка, която толкова харесваше… Сега пък се обади дядо му:
— Какво прави баща му?
— Той е в Париж — отвърна Вал; и се смая от съвсем особеното изражение на вуйчо си, като… като на сърдито куче.
— Художници! — каза Джеймс. — Тази дума, изтръгната из глъбините на душата му, приключи вечерята.
Седнал срещу майка си във файтона на връщане, Вал усети вкуса на своя героизъм, стипчив като презрели мушмули.
Майка му каза наистина само това, че ще трябва да отиде веднага при шивача, да си поръча добре ушита униформа, а не да намъкне каквото му дадат. Но Вал чувстваше колко е разстроена. Едва не се изтърва да я утеши, като изкаже главно мисълта си, че поне ще се избави от тоя противен развод, но присъствието на Имоджин и съзнанието, че майка му няма да се избави, го въздържа. Когато Имоджин отиде да спи, той си позволи да се разчувства.
— Ужасно ми е жал, че ще те оставя, мамо.
— Какво да се прави! Ще се примиря. Трябва да се погрижа и да ти дадат по-скоро офицерски чин; тогава няма да страдаш толкова много. Имаш ли понятие от военно обучение, Вал?
— Някакво.
— Надявам се да не те тормозят много. Утре ще накупим заедно каквото ти трябва. Лека нощ, целуни ме.
С нежната и топла целувка по челото и с думите й: „Надявам се да не те тормозят много“, които още звучаха в ушите му, той седна и изпуши една цигара пред загасващия огън. Въодушевлението му бе угаснало… угаснал бе пламъкът на геройските дела. Всичко беше една проклета, досадна история. „И на всичкото отгоре ще бъда с оня приятел Джоли“ — помисли той, докато се мъкнеше бавно по стълбите, после покрай стаята на майка си, дето тя хапеше възглавницата, за да заглуши отчаянието, което се опитваше да я разплаче.
Не след много от всички гости на вечерята у Джеймс остана буден само Соумс — в стаята си над спалнята на баща му.
Онз приятел Джолиън е, значи, в Париж… Какво ли прави там? Увърта ли се около Айрин! В последното известие на Полтид се намекваше, че скоро може би ще имат резултат. Дали не ще бъде той? Този приятел с брадичката и с проклетия си шеговит говор… синът на стареца, който му бе извадил прякора „Собственика“ и бе купил накрая злополучната къща! Соумс не бе престанал да съжалява, че бе продал къщата в Робин хил; не бе простил на чичо си, че я бе купил, нито на братовчед си, че живееше в нея.
Без да се тревожи за студа, той вдигна прозореца и се загледа към парка. Студена, тъмна януарска нощ; заглъхнал бе вече всякакъв шум; всичко замръзваше; мяркаха се само голи дървета и една-две звезди. „Ще се видя утре с Полтид — помисли той; — трябва да съм луд, за да я желая още. А дали този приятел?… Хм! Не!“
Смъртта на Балтазар
Джолиън замина от Кале през нощта и пристигна в Робин Хил в неделя сутринта. Не бе изпратил никакво предизвестие, затова тръгна пеш от гарата и влезе в именито си откъм горичката. Когато стигна до пейката, издълбана в поваления стар ствол, постла на нея палтото си и седна. „Лумбаго — помисли той. — Ето как завършва една любов на моята възраст!“ И изведнъж му се стори, че Айрин е съвсем наблизо, както в деня, когато скитаха из Фонтенбло и седнаха да обядват на един дънер. Мъчително близо! В ноздрите му проникваше мирис на окапали листа, изсмукан от бледите слънчеви лъчи. „Добре, че не е пролет!“ — помисли той. Уханието на соковете, птичите песни, разцъфтяването на цветята биха били съвсем непоносими! „Надявам се да ти мине дотогава, стар глупако!“ Взе палтото си и тръгна из полето. Заобиколи езерото и пое бавно по височинката. Към върха й го посрещна дрезгав лай. На полянката зад папратите зърна остарелия Балтазар. Кучето, чийто отслабнал поглед взе господаря за чужд човек, предупреждаваше, че някой идва. Джолиън се обади с обичайното подсвиркване. Дори на това разстояние от стотина метра той съзря, че затлъстялото кафяво-бяло животно го позна. Старото куче се надигна и помаха слабо и радостно своята завита към гърба опашка; заклати се, позасили се и изчезна в папратите. Джолиън очакваше да го види пред решетъчната вратичка, но не го намери и навлезе разтревожено из папратите. Легнало настрана, изцъклило очи, старото куче се бе простряло пред тях.