Фурията на капитана

За щастие, това едва ли можеше да остане незабелязано в бъркотията около дуела и той успя да използва реакциите на ловуващите марати като пътеводител към сенатора.

Двойно благоприятната възможност, която най-накрая му се откри, беше като знак на съдбата, и той действа инстинктивно и моментално. Такива моменти не могат да бъдат предвидени и те никога не продължават дълго. Най-малкото колебание — и те отминават.

Беше чул, че „Давия“, която работила в легиона като перачка, е умряла в лечебна вана, когато отровата на болт накарала сърцето й да бие в бясно темпо, разпространявайки с кръвта смъртоносна гарова инфекция по цялото тяло, докато животът й просто не приключил.

Жалко, помисли си Маркус. Жената беше много способна. Можеше да принесе огромна полза на Империята, ако бъде ръководена правилно, и загубата на такъв потенциал за короната беше неприятна.

От друга страна, тя беше упорита. Той се съмняваше, че тя бързо и лесно щеше да се съгласи да сътрудничи. За себе си беше сигурен, че няма да е сред живите след всичко това, независимо какво е решила да направи.

Въпреки това. Уменията на могъщите родове на Алера бяха жизненоважни за оцеляването на Империята в дългосрочна перспектива и…

Усети как се усмихва. За момент разсъждаваше като курсор.

— За какво мислите, Първо копие? — попита трибун Келус.

Досадният млад офицер беше оцелял в битката и естествено отново се беше отклонил от изпълнението на своите задължения, за да дойде да се оплаква на Маркус.

— Сър? — вежливо попита Маркус.

Келус кимна към канимската армия, която беше обсадила руините.

— Мислите ли, че капитанът може да ни измъкне оттук?

— Трудно е да се каже, сър — отговори Маркус.

— Надявам се да може — промърмори Келус.

Маркус се съсредоточи върху дишането и мълчаливо преброи до три.

— Да, сър.

Принцепсът спря, когато група каними, в която имаше двама или трима бивши алерански роби, се отдели от вражеските редици, за да го посрещне.

Те спряха на разстояние около десет фута, след което двама роби, легионер в броня и чернокоса жена в сива рокля, пристъпиха напред, за да огледат тялото.

Жената погледна лицето и кимна, а след това вражеската група се оттегли, с изключение на един каним: огромен, с покрита с белези черна козина, който остана да стои пред принцепса.

Принцепсът слезе и застана срещу канима, който се извисяваше с почти три фута над него.

Канимът извади тежък меч от колана си.

Принцепсът повтори движението му.

Канимът обърна оръжието си и го хвана за острието. Принцепсът направи същото. След това те бавно, почти ритуално, размениха оръжия и се отдалечиха един от друг.