Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Тя примигна няколко пъти и се почувства някак объркана.
— Аз… винаги сте добре дошли.
Фос кимна и й предложи ръката си.
— По-добре да вървим. Всеки момент ще започне.
— Ще започне? — попита Исана.
— Дуелът, милейди.
Исана се намръщи и потрепери. Докато работеше, тя почти беше забравила за дуела.
Може би се беше надявала, че ще е свършил до момента, в който тя приключи с лечението на хората.
Ако е така, помисли си тя, значи е разсъждавала грешно. Синът й се готвеше да се бори за живота си, за живота на всички тях — и тя трябва да е там.
Двубоят беше най-окриляващият, екзалтиращ кошмар от всички, който някога е изпитвала. Емоциите на тълпата бяха като бушуващо море, като кипящ казан. Ако не беше работила до пълно изтощение, щеше с крясъци да избяга в най-близката тъмна дупка — което щеше да изглежда непристойно предвид обстоятелствата.
Докато стоеше, осем легионери чакаха пред палатката на лечителя, очевидно бяха определени за неин ескорт. Всеки от тях беше доста млад, но всички изглеждаха силни мъже, свикнали на война, доспехите на гърдите им бяха украсени не с червено-синия орел на короната, а със стилизирана черна врана.
Когато тя приближи, тълпата се раздели и тя усети всички около себе си, хората излъчваха вълнение и надежда, отчаяние и страх — и любопитство.
Към нея, в частност.
Лица се обръщаха към нея, а гласовете развълнувано трепереха.
Легионерите и придружаващите лагера се бутаха в опит да я видят и, което много я смути, да я подкрепят.
Масивните фигури на нейната охрана внимателно удържаха зяпачите на разстояние, но слаба фигура се промъкна между двамата начело и Ерен й се усмихна.
— Милейди — каза той, като сведе глава и се приближи до нея.
— За бога — каза Исана и се огледа несигурно, — Ерен…
— Те знаят — каза той. — Всички в лагера знаят, милейди, сега всички получиха доказателства. Нито една толкова важна история не може да остане тайна за дълго.
— Разбирам — каза тя.
— Тави… — Ерен млъкна и поклати глава. — Октавиан ме помоли да бъда до вас.
— Ще се радвам на твоята компания — тихо отговори Исана. Тя продължи да върви, докато наоколо се събираха все повече и повече хора, гледащи я в мъгливата светлина на факлите и малките, битови магически лампи.
— Това е много странно изживяване.
— Мога да си представя — каза Ерен. — Но ако нещата вървят добре, това не е нищо в сравнение с това, което някой ден ще видите по улиците на Алера Империя.
— Ох, скъпи — каза Исана.
Те я изведоха на малка открита зона точно пред стената, където трябваше да се проведе дуелът.
Всички наоколо тихо говореха, но тя не обръщаше внимание. Съсредоточи се изцяло върху двамата мъже, които започнаха да се изкачват по стълбата.
Следващите няколко мига минаха в зловеща тишина, когато по-високият от двамата мъже започна да загрява и да се разтяга. Напрежението на тълпата постоянно нарастваше и Исана беше сигурна, че ако изведнъж изгуби съзнание, тя ще остане изправена там, където стои.
После синът й последва Налус на стената и застана пред стройната жена, която се канеше да ги убие само преди няколко часа. Проведе се кратък разговор. Започна отброяване.
Гласът на Кайтай прозвуча с внезапно презрение и предизвикателство и събралата се тълпа изрева, изливайки своя страх, напрежение и очакване в прохладния нощен въздух.
Двамата бойци застанаха един срещу друг и Исана никога не беше виждала нещо толкова ярко, красиво и страшно.
Оръжията на Тави избухнаха в алени и лазурни искри, а от остриетата на Наварис те бяха с жълто-зелени отблясъци. Светлината от тях беше ослепително ярка и всяка светкавица оставяше цветни петна пред погледа на Исана.
Никога не беше виждала някой да се движи толкова бързо, колкото Наварис от Фригия, и не можеше да повярва, че синът й може да издържи на такава скорост и ярост.
Те се биеха с непрекъснати, грациозни движения, наподобяващи танц, и четирите смъртоносни остриета се въртяха, извиваха и сблъскваха като стоманени пръстени, придружени от светкавици, които растяха все по-бързо и по-бързо.
Тя можеше само да гледа с ужас и захлас и ако постоянно сгъстяващото се мълчание на тълпата беше някакво указание, то те чувстваха същото.