Фурията на капитана

Наварис почти изблъска Тави от стената и сърцето й подскочи в гърлото. Тогава тя го видя да се обръща и някак невъзможно да се изплъзва от острието на Наварис, след което се извъртя във въздуха като някаква котка, скочи няколко ярда и кацна на покрива на друга сграда.

Наварис го последва и двамата бойци изчезнаха от погледа на тълпата долу. Стомана звънеше в стомана толкова бързо, че приличаше на барабанен ритъм, който отекваше странно в руините.

Призрачна светлина проблесна във въздуха, предизвиквайки мъртвородени сенки, които изчезнаха толкова бързо, колкото се и появиха. Камъни с тежки, тъпи звуци се удариха в земята.

Исана не можеше да си поеме дъх. Тя смътно усети острата болка в ръцете си и някъде в подсъзнанието й се мярна мисълта, че ноктите й болезнено са се впили в дланите й.

Нарастващото напрежение и вълнение на тълпата подсказваше, че първата кръв е била пролята. Тя хвърли поглед към покрива, като се надяваше и искаше всичко да е свършило.

Звънът на мечове престана. Отблясъците светлина престанаха.

Исана чу зараждащия се в гърлото й стон.

Тишината продължаваше все повече и повече.

После се раздаде разярен рев, звук толкова първобитен, толкова изпълнен с безумие и ярост, че тя трудно можеше да повярва, че човешко гърло е способно да произведе нещо подобно.

Светлината проблесна още веднъж.

Настъпи тишина.

— Тави — чу Исана шепота си. — О, мой Тави.

Тълпата застина напълно, неподвижна като околните руини и още по-тиха. Това беше непоносимо за Исана, това напрежение, и тя започна да се люлее напред-назад, опитвайки се да сдържи сълзите, които замъглиха погледа й.