И сега отново Снейп стоеше в директорската стая, докато Финиъс Нигелус дойде, нахлувайки в портрета си.
— … онова момиче Грейнджър, тогава, спомена мястото, докато отваряше торбата си и я чух!
— Добре. Много добре! — извика портретът на Дъмбълдор иззад директорския стол. — Сега, Сивиръс, меча! Не забравяй, че той трябва да бъде взет при условия на нужда и доблест… и той не бива да узнава, че ти му го даваш! Ако Волдемор би се разровил в съзнанието на Хари и би видял, че ти му помагаш…
— Знам! — отсече Снейп. Той се приближи до портрета на Дъмбълдор и го дръпна настрани. Портретът се отвори напред, разкривайки скрита ниша отзад, от която Снейп взе меча на Грифиндор.
— А вие все още не смятате да ми кажете защо е толкова важно да дам меча на Потър? — каза Снейп, докато прехвърляше пътническо наметало над дрехите си.
— Не, не мисля — каза портретът на Дъмбълдор. — Той ще знае какво да прави с него. И Сивиръс, бъди много внимателен, те може да не приемат добродушно появата ти след злополуката с Джордж Уизли…
Снейп се обърна на вратата.
— Не се безпокойте, Дъмбълдор! — каза той студено. — Имам план…
И Снейп напусна стаята. Хари излезе навън от Мислоема и няколко мига по-късно се намери да лежи върху килима на пода на точно същата стая, чиято врата Снейп тъкмо бе затворил…
Глава тридесет и четвърта
ОТНОВО В ГОРАТА
Най-сетне истината!… Лежейки с лице, опряно в прашния килим на кабинета, където някога бе мислил, че научава тайните на победата, Хари разбра най-накрая, че за него самия не се предвиждаше да оцелее!… Отредената му задача беше да отиде със спокойни крачки право в приласкаващите обятия на смъртта. По своя път той трябваше да унищожи оставащите връзки на Волдемор с живота, така че когато накрая застане насреща му и не вдигне пръчка да се защити, финалът щеше да бъде чист и делото, което е трябвало някога да бъде осъществено още в Годрикс Холоу, щеше да бъде завършено: Никой от двамата няма да може да живее, никой от тях няма да оцелее.
Почувства как сърцето му бие диво в гърдите. Колко странно, че в своя ужас от смъртта, то туптеше още по-силно, храбро отстоявайки живота му. Но все пак то трябваше да спре, при това скоро. Ударите му бяха преброени. За колко ли щеше да има време, докато Хари се изправя и крачи през замъка за последен път, а после навън из поляните и в гората?
Ужас се изля над момчето, както лежеше на пода, с този погребален барабан, блъскащ вътре в него. Щеше ли да бъде болезнено да умре? Всички тези пъти, когато бе смятал, че това ще му се случи, и се бе спасявал, никога действително не бе обмислял самото нещо: Волята му за живот винаги се бе оказвала толкова по-силна от страха пред смъртта. И все пак, сега дори не му хрумваше да се опита да се измъкне, да избяга от Волдемор. Време беше да се свърши, знаеше го, и всичко, което оставаше да се направи още, беше самото нещо: умирането.
Ако само можеше да бе умрял през онази лятна нощ, когато напусна „Привит Драйв“ номер четири за последен път, когато благородната пръчка с перо от феникс го беше спасила! Ако само можеше да бе умрял като Хедуиг, така бързо, че дори нямаше да разбере, че се е случило! Или ако само се бе хвърлил пред някоя пръчка да спаси някого, когото обичаше… Сега завиждаше дори на смъртта на родителите си. Тази хладнокръвна разходка до неговото собствено унищожение щеше да изисква различен вид смелост. Почувства пръстите си да потреперват леко и направи усилие да ги контролира, макар никой да не можеше да го види; всички портрети по стените бяха празни.
Бавно, много бавно седна, и докато го направи, се почувства по-жив и по-осъзнаващ своето живо тяло, отколкото някога преди. Защо никога не бе оценявал какво чудо беше той, мозък, нерви и пулсиращо сърце? Всичко щеше да бъде погубено… Или поне той нямаше да бъде повече там. Дъхът му се забави и стана дълбок, устата и гърлото му бяха пресъхнали, а така също и очите му.
