Хари Потър и реликвите на смъртта
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Harry Potter #7
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Хари Потър и реликвите на смъртта». Краткое содержание книги:
Предателството на Дъмбълдор беше почти нищо. Разбира се, че е имало по-голям план; Хари просто е бил твърде наивен, за да го забележи, осъзнаваше го сега. Никога не бе поставял под въпрос това свое предположение: че Дъмбълдор го иска жив. Сега разбираше, че продължителността на живота му винаги е била предопределена от това колко време ще отнеме да се премахнат всички Хоркрукси. Дъмбълдор беше прехвърлил делото по тяхното унищожаване на него и той послушно бе продължил да откъсва връзките, придържащи не само Волдемор, но и него самия, към живота! Колко чисто, колко елегантно, да не се пропиляват повече животи, а да се даде опасната задача на момчето, което вече е било белязано за заколение и чиято смърт не би била бедствие, а само още един удар срещу Волдемор!
И Дъмбълдор е ЗНАЕЛ, че Хари няма да се отметне, че ще продължи напред до края, макар това да беше неговият край, защото си бе направил труда да го опознае, нали? Дъмбълдор знаеше, както и Волдемор знаеше, че Хари няма да остави никого другиго да умре заради него сега, когато беше открил, че е в неговата власт да го предотврати. Образите на Фред, Лупин и Тонкс, проснати мъртви насред Голямата зала, се завърнаха насила пред очите му и за момент едва бе способен да диша: Смъртта бе нетърпелива…
Но Дъмбълдор го бе надценил. Той се бе провалил: Змията беше оцеляла. Един хоркрукс щеше да продължи да свързва Волдемор със земята, дори след като Хари бъде убит. Вярно, това щеше да означава по-лесна задача за другите. Чудеше се кой ли щеше да го извърши… Рон и Хърмаяни щяха да знаят какво трябва да се направи, разбира се… Това ще да е била причината Дъмбълдор да иска от него да се довери на още двама… така че ако изпълни истинската си съдба предсрочно, те да могат да продължат…
Като дъжд по студен прозорец, тези мисли ситнеха върху твърдата повърхност на необратимата истина, която беше, че той трябваше да умре. Аз трябва да умра. Трябва да се свърши.
Рон и Хърмаяни изглеждаха на огромно разстояние от него, като в отдалечена страна; почувства се все едно се бе отделил от тях преди много време. Нямаше да има никакви думи за довиждане и никакви обяснения, беше уверен в това решение. Това бе пътуване, което те не можеха да поемат заедно и опитите, които щяха да направят да го спрат, щяха да пропилеят ценно време. Погледна надолу към очукания златен часовник, който бе получил за седемнайстия си рожден ден. Почти половината от предоставения от Волдемор един час, за да се предаде, беше изминала. Изправи се. Сърцето подскачаше към ребрата му като отчаяна птичка. Може би знаеше, че му остава още малко време, може би беше решено да осъществи ударите за един човешки живот преди краят да дойде. Не погледна назад, затваряйки вратата на кабинета след себе си.
Замъкът беше празен. Почувства се призрачно блуждаещ из него, съвсем сам, като че вече беше умрял. Хората от портретите все още липсваха между техните рамки; цялото място беше мистериозно застинало, все едно всичката му останала кръв се бе стекла в Голямата зала, където загиналите и опечалените се бяха струпали.
Хари извади мантията-невидимка и се покри с нея, докато се спускаше между етажите; най-сетне слизайки по мраморното стълбище във входната зала. Може би някаква малка част от него се надяваше да бъде забелязан, да бъде видян, да бъде спрян, но мантията беше, както винаги, непроницаема, съвършена, и той лесно достигна вратите на главния вход.
Тогава Невил почти се сблъска с него. Невил беше само единият от двамата, внасящи нечие тяло от поляните. Хари погледна надолу и усети още един тъп удар в стомаха си: Колин Крийви, макар непълнолетен, трябва да се бе промъкнал обратно, точно както бяха направили Малфой, Краб и Гойл. Изглеждаше съвсем мъничък в смъртта си.
— Знаеш ли какво? Мога и сам да го нося, Невил! — рече Оливър Ууд, прехвърли Колин през рамо, подобно на пожарникар, и го отнесе в Голямата зала.
Невил се облегна на касата на вратата за момент и избърса чело с опакото на ръката си. Приличаше на старец. После се отдалечи отново в мрака да търси още тела.
Хари погледна за последен път назад към входа на Голямата зала. Хора се разхождаха наоколо, опитвайки да се утешават взаимно, пиеха, коленичейки до мъртвите, но не можеше да различи никой от тези, които обичаше — ни следа от Хърмаяни, Рон, Джини, или някой от другите членове на семейство Уизли, нито от Луна. Почувства, че би дал всичкото си оставащо време само да ги зърне за един последен миг; но пък тогава щеше ли някога да има силата да отдръпне поглед? Май беше по-добре така.