Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
МАЛИН ЕРИКСОН СЕ СБЛЪСКА с Паоло Роберто на стълбите на „Милениум“, когато дойде на работа в осем и половина. Веднага го позна, представи се и го въведе в редакцията. Той силно куцаше. Малин усети мириса на кафе и видя, че Ерика Бергер вече е там.
– Здравей, Бергер. Радвам се, че успя да ме приемеш толкова скоро – рече Паоло.
Ерика огледа с възхита множеството синини и цицини по лицето му, след което се наведе и го целуна по бузата.
– Изглеждаш ужасно – рече тя.
– И преди са ми чупили носа. Къде е Блумквист?
– Играе си на детектив някъде и търси улики. Както обикновено, с него не може да се комуникира. От вчера сутринта не съм го чувала, като се изключи едно странно електронно писмо. Благодаря ти, че… ами, благодаря.
Посочи лицето му.
Паоло Роберто се разсмя.
– Искаш ли кафе? Каза, че имаш да ми казваш нещо. Малин, ела при нас.
Настаниха се на удобните столове за посетители в кабинета на Ерика.
– Става дума за проклетия рус здравеняк, с когото се бих. Споделих с Микаел, че техниката му изобщо не струва. Интересното бе, че през цялото време заемаше защитна стойка с вдигнати юмруци и обикаляше в кръг около мен като опитен боксьор. Имах усещането, че е тренирал.
– Микаел ми го спомена, когато се чухме по телефона вчера – рече Малин.
– Все за това си мисля. Вчера следобед, когато се прибрах вкъщи, седнах пред компютъра и разпратих електронни писма до боксьорски клубове в цяла Европа. Разказах им за случилото се и им дадох колкото се може по-подробно описание на мъжа.
– Така.
– Мисля, че попаднах на нещо.
Постави една изпратена по факса снимка на масата пред Ерика и Малин. Изглежда, бе направена по време на тренировка в някаква боксова зала. Двама боксьори слушаха инструкциите на пълен възрастен мъж, облечен в тренировъчен екип с кожена шапка с малка козирка. Половин дузина души висяха около ринга и също слушаха. В дъното имаше огромен мъж с някакъв кашон. Приличаше на скинар с обръсната глава. Около него бе нарисуван кръг с флумастер.
– Снимката е отпреди седемнайсет години. Мъжът на заден план се казва Роналд Ниедерман. По това време е на осемнайсет, което означава, че сега трябва да е на трийсет и пет. Прилича на великана, който отвлече Мириам Ву. Не съм напълно сигурен. Снимката е твърде стара, а и качеството ѝ е лошо. Но мога да кажа, че двамата много си приличат.
– Откъде я получи?
– От клуб „Дайнамик“ в Хамбург. Изпрати ми я ветеринар на име Ханс Мюнстер.
– Ясно.
– Роналд Ниедерман се е боксирал в клуба в продължение на една година в края на осемдесетте. Или по-точно, опитвал е да се боксира. Получих електронното писмо на Мюнстер днес сутринта и му се обадих, преди да дойда тук. Накратко, Мюнстер каза, че Роналд Ниедерман е от Хамбург и през осемдесетте е бил член на банда скинари. Има брат. Няколко години по-голям от него, изключително талантлив боксьор. Именно той му е отворил вратите на клуба. Ниедерман е удивително силен, а физиката му е уникална. Мюнстер ми писа, че никога преди не е виждал някой да удря толкова силно. Дори и сред елита. Веднъж измерили силата на удара му, но скалата се оказала недостатъчна.
– Изглежда, е можел да направи кариера на боксьор – рече Ерика.
– Според Мюнстер мястото му изобщо не било на ринга. По много причини. Бил абсолютно невъзприемчив по време на уроците по бокс. Само стоял на едно място и замахвал. Непохватността му била феноменална, което напълно съответства на начина, по който се боксираше мъжът от Нюкварн. Но има и нещо по-лошо – той не осъзнавал колко силен е всъщност. Понякога успявал да уцели противника си по време на спаринга и всеки път му причинявал сериозни травми – от счупен нос до счупена челюст. А това било напълно неприемливо. Просто нямало как да го оставят в клуба.
– Хем можел да се боксира, хем не – рече Малин.
– Точно така. Причините, поради които бил принуден да се откаже обаче, са медицински.
– Какво имаш предвид?
– Този мъж, изглежда, бил неуязвим. Колкото и удари да му нанасяли, той просто се отърсвал и продължавал да се бие. Оказало се, че страда от изключително рядка болест – вродена аналгезия.
– Вродена какво?
– Аналгезия. Проверих какво означава. Това е генетичен дефект, при който се наблюдават отклонения в проводимостта на синапсите[84]. Не изпитва болка.