Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2
- Автор: Ларссон Стиг
- Язык: болгарский
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Милениум. Момичето, което си играеше с огъня. Книга 2». Краткое содержание книги:
Още с излизането си през 2005 г. трилогията има зашеметяващ световен успех, като първият том получава наградата „Стъклен ключ“ за най-добър скандинавски роман за 2005 г., а вторият е определен за криминален роман на 2006 г. от Шведската академия за криминална литература. До момента от трите книги по света са продадени над 62 милиона екземпляра.
Ексцентричната и асоциална Лисбет Саландер, на която никой компютър не може да се опре, попада в центъра на драматични събития, свързани със загадъчното й минало. Обвинена в тройно убийство и въвлечена в гонитба на живот и смърт, в която тя е мишената, Лисбет решава веднъж завинаги да скъса със сенките от миналото, да накаже тези, които го заслужават.
По същото време Микаел Блумквист започва да работи върху един невероятно горещ репортаж, свързан с търговия със секс робини. Много от замесените в случая са високопоставени обществени личности.
Докато трае разследването на „Милениум“ и на полицията, съдбите на Микаел Блумквист и Лисбет Саландер отново се пресичат при изключително драматични обстоятелства, които ще им помогнат да открият пътя един към друг.
Стиг Ларшон (1954–2004) е известен шведски журналист и писател, основател на фондацията „Хил“, чиято цел е да открива и описва антидемократичните, дясноекстремистките и расистките тенденции в обществото и в печата. Успоредно на обществената си дейност пише и криминалната поредица „Милениум“. През 2004 г. предава за печат първите три книги и умира от инфаркт, без да дочака появата им на книжния пазар. Носят се непотвърдени, че смъртта му не е случайна, че е свързана с дейността му на разследващ журналист.
ГЛАВА ТРИЙСЕТА Четвъртък, 7 април
МИКАЕЛ НАБЛЮДАВАШЕ ВХОДА на жилищната сграда на Фискаргатан 9 край Мусебаке. Това беше един от най-скъпите и неафиширани адреси в Стокхолм. Пъхна ключа в ключалката. Той пасна перфектно. Списъкът с живущи в сградата на стълбите не му бе от особена полза. Микаел предположи, че повечето от апартаментите са на различни компании, но имаше и такива, които принадлежаха на частни лица. Не се изненада, че името на Лисбет Саландер не фигурира в списъка, но му се струваше невероятно това да е скривалището ѝ.
Започна да се изкачва от етаж на етаж, като четеше табелките на вратите. Нито едно от имената не му говореше нищо. Стигна до последния етаж, където на една от вратите прочете В. Кула.
Микаел се плесна по челото и се усмихна. Не смяташе, че името е избрано, за да го дразни, то по-скоро отразяваше личната ѝ иронична преценка – къде другаде Кале Блумквист би търсил Лисбет Саландер?[83]
Натисна звънеца и изчака една минута. След това извади ключовете и отключи секретната и обикновената ключалка.
В мига, в който отвори вратата, се включи алармената система.
ТЕЛЕФОНЪТ НА ЛИСБЕТ САЛАНДЕР ЗАЗВЪНЯ, докато се намираше на Е 20 при Глансхамар, след Йоребру. Тя веднага наби спирачки и спря на една отбивка. Извади джобния си компютър и го включи към мобилния телефон.
Преди петнайсет секунди някой бе отворил вратата на апартамента ѝ. Алармата не беше свързана с охранителна фирма. Целта бе да я предупреди, че вратата на жилището ѝ е разбита или отворена по друг начин. След трийсет секунди защитният механизъм щеше да се включи, като за неканения гост беше подготвена неприятна изненада под формата на бомба с боя, скрита зад мнима разклонителна кутия. Лисбет се усмихна в очакване и започна да отброява оставащите секунди.
МИКАЕЛ СЕ БЕ ВТРЕНЧИЛ ОТЧАЯНО в дисплея на алармената система до вратата. По някаква незнайна причина дори не му бе хрумнало, че апартаментът може да е охраняван. Видя как дигитален часовник отброява секундите. Алармената система на „Милениум“ подаваше сигнал, ако никой не въведеше правилния четирицифрен код в рамките на трийсет секунди, след което се появяваха няколко яки ченгета от охранителна фирма.
Първият му импулс бе да затвори вратата и бързо да напусне сградата. Но стоеше като парализиран.
„Четири цифри. Невъзможно е да налучка кода.“
25-24-23-22…
„Проклета Пипи…“
19-18…
„Кои цифри да въведа?“
15-14-13…
Усети как паниката му расте.
10-9-8…
След това вдигна ръка и отчаяно въведе единствения номер, за който можеше да се сети. 9277. Тези цифри отговаряха на буквите WASP на компютърната клавиатура.
За негова огромна изненада броячът спря, когато оставаха шест секунди до нула. Алармата изпиука още веднъж, след което броячът се нулира и светна някаква зелена лампа.
ЛИСБЕТ ОТВОРИ ШИРОКО очи. Не можеше да повярва, дори разтърси джобния компютър, което и според самата нея бе абсолютно нерационално действие. Отброяването се преустанови шест секунди преди избухването на бомбата. В следващия миг броячът се нулира.
Невъзможно.
Никой друг освен нея не знаеше кода. Алармената система дори не беше свързана с охранителна фирма.
Как така?
Не можеше да разбере как бе възможно. Полицията? Не. Зала? Изключено.
Набра един телефонен номер и изчака камерата за наблюдение да се включи и да започне да изпраща снимки с ниско качество на мобилния ѝ телефон. Камерата бе скрита в кутията на противопожарната аларма на тавана в коридора. Тя правеше нискокачествена снимка на всяка секунда. Разгледа серията, като започна от първата фотография, която бе запечатала момента на отварянето на вратата и включването на алармата. След това по лицето ѝ се разля крива усмивка, защото пред очите ѝ изникна Микаел Блумквист, който в продължение на около половин минута изигра спазматична пантомима, докато накрая въведе кода и се отпусна на касата на вратата с такова изражение на лицето, сякаш току-що се бе разминал с инфаркт.
Проклетият Кале Блумквист я бе открил.
Разполагаше с ключовете ѝ, които бе изпуснала на Лундагатан. Беше достатъчно умен, за да си спомни, че псевдонимът ѝ в интернет е Wasp. А щом бе открил апартамента, вероятно се досещаше и че той е собственост на „Wasp Enterprises“. Докато го гледаше, той тръгна с насечени движения надолу по коридора и след миг изчезна от полезрението ѝ.
„Мамка му. Как може да съм толкова предвидима.“ Микаел Блумквист можеше да открие всичките ѝ тайни.
След около двеминутен размисъл реши, че това вече няма значение. Бе изтрила съдържанието на твърдия диск на лаптопа си. Това беше най-важното. Може би стана по-добре, че именно Микаел Блумквист бе открил скривалището ѝ. Той така или иначе знаеше най-много от тайните ѝ. Но нямаше да я предаде. Поне така се надяваше. Включи на скорост и замислено продължи към Гьотеборг.