Каменният кръг [bg]

При вида на сина си, тя излезе в коридора. Първо изглеждаше радостно облекчена, а само след миг гневна, като майка, която вижда блудния си син.

— Иън, малък нещастник такъв! Къде беше толкова време? С баща ти се поболяхме от тревога! — Спря, за да го огледа. — Добре ли си?

Той кимна и тя стисна пак устни.

— Аха, добре. Но много си загазил, момченце. Къде беше, по дяволите?

Кльощав, кокалест и много мокър, Младия Иън приличаше на подгизнало бостанско плашило, но все пак бе достатъчно едър, за да ме скрива от погледа на майка си. Той не ѝ отговори, а отстъпи тромаво настрани и ме разкри пред втренчения ѝ взор.

Моето завръщане от мъртвите я беше разстроило, но втората ми поява направо я смрази. Дълбоките сини очи, обикновено скосени като на брат ѝ, се отвориха така широко, че станаха кръгли. Тя се втренчи задълго в мен, без да казва нищо, после се обърна пак към сина си.

— Кукувиче — рече тя почти разговорливо. — Ето какво си, момче, ти си кукувиче в гнездото. Бог знае чий син е трябвало да бъдеш, но не и мой.

Той се изчерви силно и сведе очи. Отметна мократа коса от челото си с опакото на дланта си.

— Ами аз… просто… — започна, забил поглед в ботушите си. — Не можех просто…

— О, няма значение! — сопна се майка му. — Качвай се веднага и си лягай; баща ти ще се оправя с теб на сутринта.

Иън погледна безпомощно към вратата на салона, после към мен. Сви пак рамене, погледна подгизналата шапка в ръцете си, сякаш се питаше как се е озовала там, и се помъкна бавно по коридора.

Джени стоеше неподвижна, все така втренчена в мен, докато тапицираната врата в края на коридора не се затвори с лек тътен след Младия Иън. По лицето ѝ имаше бръчки от напрежението и сенки от безсънието. И тя наистина изглеждаше на годините си и дори по-стара.

— Значи се върна — рече равно.

Не виждах причина да отговарям на очевидното, затова само кимнах. Къщата беше тиха, изпълнена със сенки, коридорът бе осветен само от трите свещи в свещника на масата.

— Сега това няма значение — казах тихо, за да не събудя къщата. Все пак само едно беше важно. — Къде е Джейми?

След леко колебание тя кимна, приемайки за момента присъствието ми.

— Там — махна към вратата на салона.

Тръгнах към нея, но спрях. Имаше още нещо.

— Къде е Лери?

— Отиде си. — Очите ѝ бяха безизразни и тъмни на светлината на свещите, неразгадаеми.

Кимнах и влязох в салона, като затворих вратата след себе си.

Твърде висок, за да легне на дивана, Джейми беше настанен на постеля на земята пред огъня. Спеше или беше в безсъзнание; профилът му се издигаше тъмен и с ясни очертания на фона на светлината от жаравата. Неподвижен.

Какъвто и да беше, не беше мъртъв — поне засега. Очите ми свикнаха със светлината от огъня и вече виждах как гърдите му се надигат под завивката. Манерка с вода и бутилка с бренди стояха на малка масичка до постелята. На кресло до огъня бе преметнат шал; Джени беше седяла тук, за да се грижи за брат си.

Като че ли нямаше нужда да се бърза. Развързах наметалото си, окачих го на облегалката на стола и вместо него взех шала. Ръцете ми бяха студени, затова ги пъхнах под мишниците си, за да ги стопля до нормална температура, преди да го докосна.