![Каменният кръг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/7/kamenniyat-krg-bg-download.jpg)
Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
— Бог да е с теб! — чух я да вика. Не отговорих и не се обърнах.
Яздих почти целия ден, без да забелязвам къде минавам; спазвах само общата посока и оставях коня сам да избира пътя си през проходите.
Спрях, когато светлината започна да отслабва; вързах коня да пасе и легнах увита с наметалото. Заспах веднага, не исках да стоя будна, за да не мисля и да си спомням. Безчувствеността бе единственото ми убежище. Знаех, че ще отмине, но се вкопчвах в сивата ѝ утеха възможно най-дълго.
Гладът ме накара да се завърна неохотно към живота на следващия ден. Не бях спирала, за да ям предишния ден, нито когато станах сутринта, до обед стомахът ми бе започнал да надава силни протести и аз спрях на малка полянка до искрящо поточе и разопаковах храната, която Джени беше сложила в дисагите.
Имаше овесени питки и ейл, няколко малки самуна прясно изпечен хляб, срязани през средата и напълнени с овче сирене и домашна туршия. Планински сандвичи, засищаща храна за овчари и воини, така характерна за Лалиброх, както фъстъченото масло за Бостън. Много символично, че пътуването ми завършваше точно с това.
Изядох един сандвич, изпих една от каменните бутилки ейл и се качих пак на седлото, като обърнах коня на североизток. За нещастие храната даде сили на тялото ми, но и съживи чувствата ми. Докато се изкачвах все по-високо към облаците, ставах все по-унила.
Конят вървеше бодро, за разлика от мен. В средата на следобеда усетих, че просто не мога да продължа. Отведох го сред малка горичка, за да не се вижда от пътя, и го вързах хлабаво, после тръгнах сама под дърветата, докато стигнах до дънера на паднала топола с гладка кожа, покрита със зелен мъх.
Седнах тежко върху него, опрях лакти на коленете си и сведох глава. Болеше ме всяка става. Не точно от сблъсъка предния ден или от ездата. А от мъка.
Усилията и преценките бяха голяма част от живота ми. Бях положила усилия да изуча изкуството на лечението; да давам и да се грижа, но винаги спирах при онази опасна точка, когато усилията ми костваха прекалено много. Бях се научила да се откъсвам и дистанцирам.
С Франк също, бях се научила да се държа цивилизовано; на доброта и уважение, които не пресичаха невидимите граници към страстта. А Бриана? Не можеш да се откъснеш от обичта към детето; от първите признаци на движение в утробата тя покълва могъща и несъзнателна, неустоима като процеса на самото раждане. Но колкото и да беше силна, тя винаги беше под контрол; обич на онзи, който възпитава, наблюдава, пази — да, в нея имаше голяма страст, но никога лудост.
Винаги, винаги се бе налагало да балансирам с мъдрост, любов с преценка, човечност с непреклонност.
Само с Джейми се бях отдала напълно, бях рискувала всичко. Бях захвърлила всяка предпазливост, преценка и мъдрост, заедно с удобствата и ограниченията на трудно изградената кариера. Бях му донесла само себе си, но цялото си същество — душата и тялото, позволих му да ме види гола, доверих му се да ме види цялата и разкрих крехкостта си — защото навремето и той го беше направил.
Бях се страхувала, че няма да може, отново. Или няма да иска. А после дойдоха дните на чиста радост, когато си мислех, че онова, което е било истина навремето, е истина и сега; бях свободна да го обичам с всичко, което имах и бях, и да бъда обичана със същата отдаденост.
Сълзите се плъзнаха горещи между пръстите ми. Скърбях за Джейми и за онова, което бях с него.
Знаеш ли — прошепна гласът му — какво е да кажеш отново „Обичам те“ и наистина да го мислиш?
Знаех. И докато седях, отпуснала глава на ръцете си под боровете, знаех, че никога няма да го направя отново.
Както бях потънала в нещастието си, не чух стъпките, докато не ме приближиха съвсем. Стреснах се от изпукването на клонче, изстрелях се от падналото дърво като излитащ фазан и се обърнах към нападателя си. Сърцето ми биеше в гърлото, а ръката ми стискаше кинжала.
— Господи! — Моят преследвач отскочи от острието, явно стреснат колкото мен.
— Какво правиш тук, по дяволите? — попитах. Притиснах ръка към гърдите си. Сърцето ми бумтеше като барабан и бях сигурна, че съм пребледняла като него.
— Господи, лельо Клеър! Къде си се научила да вадиш така нож? Изкара ми ангелите! — Младия Иън прокара ръка по челото си, адамовата му ябълка заподскача.
— И ти на мен — уверих го. Опитах се да прибера кинжала, но ръката ми така трепереше, че не успявах. С омекнали колене, аз седнах пак на тополата и оставих ножа на бедрото си.