Колието на кралицата

— Как така… — смънка Никол. — В какво… не е всичко?

— Имаше и трета среща — отговори Жана.

— Да — каза Олива колебливо. — Знаете, защото сте били там.

— Прощавайте, мила приятелко, аз бях както винаги на разстояние, дебнех или се правех, че дебна, за да придам повече достоверност на ролята ви. Затова нито видях, нито чух какво е станало в онази пещера. Знам само това, което ми разказахте. А когато се върнахте, вие ми разказахте, че сте се разхождали, че сте разговаряли, че е продължила играта с розите и с целувките на ръце. Аз вярвам на всичко, каквото ми казват, мила моя.

— Тогава… но… — каза разтрепераната Олива.

— Тогава, любезна моя, изглежда, че нашият луд казва повече, отколкото му е позволила мнимата кралица.

— Какво?

— Изглежда, че, опиянен, замаян, страшно развълнуван, той се е похвалил, че е получил от кралицата неопровержимо доказателство за споделена любов. Този нещастник положително е луд.

— Боже мой! — прошепна Олива.

— Луд е преди всичко, защото лъже, нали? — каза Жана.

— Не ще и дума… — смънка Олива.

— Вие, моя миличка, нямаше да се изложите на такава страшна опасност, без да ми кажете това.

Олива потръпна от главата до петите.

— Каква заблуда — продължи ужасената приятелка, — че вие, която обичате господин Бозир и имате мен за приятелка, че вие, която сте ухажвана от господин граф Дьо Калиостро и отблъсквате вниманието му, по прищявка сте дали на този луд правото… да… каже… Не, той е загубил ума си, уверена съм.

— В края на краищата — извика Никол, — каква е опасността? Кажете!

— Ето каква. Ние имаме работа с луд, с човек, който не се страхува от нищо и не се церемони. Ако се отнасяше само за една дадена роза или за една целуната ръка, няма какво да се каже — една кралица има рози в парка си, има ръце на разположение на всички свои поданици… Но ако е вярно, че на третата среща… Ах, мило дете, не се смея вече, откакто ми се е втълпила тази мисъл.

Олива усети, че стиска зъби от страх.

— И тъй, какво ще излезе, добра ми приятелко? — попита тя.

— Ще излезе, първо, че вие не сте кралицата, поне доколкото ми е известно.

— Не съм.

— И че като сте си присвоили титлата на Нейно величество, за да извършите едно… лекомислие от този род…

— И тъй?

— И тъй, това се нарича оскърбление на държавен глава. Много далеч се стига с такова обвинение.

Олива скри с ръцете лицето си.

— В края на краищата — продължи Жана, — понеже не сте направили това, с което той се хвали, лесно ще го докажете. Двете предишни лекомислия ще бъдат наказани с две до четири години затвор и изгнание.