Братя Карамазови

— Ей този тука само ни лъжеше и ние се смеехме — започна изведнъж Калганов, сякаш отгатнал мисълта му, и посочи Максимов.

Митя бързо впери очи в Калганов, а след това веднага в Максимов.

— Лъже ли? — засмя се той с късия си дървен смях, веднага зарадван от нещо. — Ха-ха!

— Да! Представете си, той твърди, че уж цялата наша кавалерия през двадесетте години се изпоженила за полякини, но това е ужасна глупост, нали?

— За полякини ли? — подзе пак Митя и вече с абсолютно възхищение.

Калганов много добре разбираше отношенията на Митя към Грушенка, досещаше се и за пана, но всичко това не го занимаваше толкова, може би дори изобщо не го занимаваше, а най-много го занимаваше Максимов. Случайно беше попаднал тук с Максимов и пановете срещаше в този хан за пръв път в живота си. Грушенка обаче познаваше от по-рано и веднъж дори беше ходил при нея с някого; тогава тя не го хареса. Но тук го поглеждаше много нежно; преди да дойде Митя, дори го милваше, обаче той оставаше някак безчувствен. Калганов беше млад човек, на не повече от двадесет години, контешки облечен, с много мило бяло личице и прекрасна гъста руса коса. Но на това бяло личице светеха две прелестни светлосини очи с умен, а понякога и дълбок израз, дори много за възрастта му, въпреки че младият човек понякога говореше и гледаше съвсем като дете и никак не се стесняваше от това, дори когато го съзнаваше. Изобщо беше много своеобразен, дори капризен, макар и винаги любезен. Понякога в израза на лицето му се мярваше нещо неподвижно и неотстъпчиво: гледа ви, слуша ви, а същевременно сякаш упорито си мечтае за нещо свое. Ту ставаше отпуснат и ленив, ту изведнъж започваше да се вълнува, понякога като че ли по най-нищожен повод.