Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Андрей! Ами ако спят?
Това внезапно му дойде наум; досега не беше го помислил.
— Сигурно ще са си легнали вече, Дмитрий Фьодорович.
Митя болезнено се свъси: ами ако наистина стане така… той ще долети там… с такива чувства… а те спят… спи и тя може би там… Злобно чувство кипна в сърцето му.
— Препускай, Андрей, карай, Андрей, бързо! — почна да вика той в изстъпление.
— А може и да не са си легнали още — обади се Андрей, след като помълча малко. — Нали Тимофей разправяше одеве, че много хора се били събрали там…
— На станцията ли?
— Не на станцията, а у Пластунови, в хана, на свободната станция, значи.
— Знам; и защо казваш, че били много? Защо да са много? Кои са? — подскочи Митя, страшно разтревожен от това неочаквано известие.
— Ами Тимофей разправяше, че били все господа: от града двама, кои са — не знам, но Тимофей разправяше двама от тукашните господа и други двама май гости от другаде, а може и още да има, не го разпитах както трябва. Седнали, вика, да играят карти.
— Карти ли?
— Та, значи, може и да не са си легнали, щом са седнали да играят. Сега часът трябва да е към единадесет, не повече.
— Карай по-бързо, Андрей, карай! — нервно извика пак Митя.
— Едно нещо искам да ви питам, господарю — започна пак Андрей, след като помълча малко, — само ме е страх да ви не ядосам, господине.
— Какво искаш?
— Одеве Федося Марковна ви падна в нозете и ви молеше да не погубвате господарката й и още някой си… а пък ето че сега ви карам там… Прощавайте, господарю, така, от свяст го казвам, може и глупаво да излиза.
Митя внезапно го хвана отзад за раменете.
— Ти кочияш ли си? Кочияш ли си? — започна той в изстъпление.
— Кочияш съм…
— Знаеш, че трябва да се дава път. Като си кочияш, може ли да не даваш път, да вземеш да газиш — вижте ме, аз съм! Не, кочияш, не гази! Не може да се гази човекът, не може да се погубва животът на хората; а ако им погубиш живота — накажи себе си… ако си съсипал, ако си погубил някому живота — накажи се със смърт и се махни.
Всичко това Митя из бълва, сякаш в пълна истерия. Коларят, макар че се учуди на господаря, поддържа разговора:
— Това е право, уважаеми Дмитрий Фьодорович, прав сте, че не бива да се гази човек, нито да се измъчва, а така също и всяка твар, защото всяка твар е твар създадена, ако щеш, коня дори, защото има някои, дето го озорват без нужда, от нашите колари например… И няма спиране, ами направо препуска, препуска.
— Към ада? — прекъсна го изведнъж Митя и се разсмя със своя неочакван кратък смях. — Андрей, проста душо — и той пак го хвана здраво за раменете, — казвай: ще отиде ли Дмитрий Фьодорович Карамазов в ада, или не — как мислиш ти?
— Не знам, гълъбче, от вас зависи, защото вие сте ни… Виж, господарю, когато Синът Божи бил разпнат на кръста и умрял, той слязъл от кръста право в ада и освободил всички грешници, дето се мъчели. И почнал адът да стене, щото мислел, че вече никой няма да отиде в него, от грешниците де. И тогава Господ казал на ада: „Недей стена, аде, защото ще дойдат в тебе отсега нататък всякакви велможи, управители, главни съдии и богаташи и ще се напълниш също както си бил вовеки веков, до деня, когато дойда пак.“ Точно така е, имало такова сказание…
— Народна легенда, великолепно! Шибни левия кон, Андрей!
— Та ето, господарю, за кого е определен адът. — И Андрей шибна левия кон. — А вие, господарю, сте ни като малко дете… така ви смятаме ние… И макар да сте гневлив, господарю, това е така, но за вашето простодушие ще ви прости Господ.
— Ами ти, ти ще ми простиш ли, Андрей?
— Че аз какво да ви прощавам, не сте ми направили нищо.
— Не, за всички, само ти, ей сега на тук, на пътя, ще ми простиш ли заради всички? Казвай, проста душо!
— Ох, господарю! Да го е страх човек да ви вози дори, някак чудни са ви приказките…
Но Митя не го чу. Той се молеше в изстъпление и бясно шепнеше на себе си.
— Господи, приеми ме в цялото ми беззаконие, но не ме съди. Пусни ме без твоя съд… Не ме съди, защото сам се осъдих; не ме съди, защото те обичам, Господи! Долен съм, но те обичам: в ада да ме изпратиш, и там ще те обичам, и оттам ще викам, че те обичам вовеки веков… Но дай и аз да дообичам… тук, сега да дообичам, само пет часа време до жаркия ти лъч… Защото обичам царицата на душата си. Обичам я и не мога да не я обичам. Ти ме виждаш целия. Ще пристигна там и ще падна пред нея: права си, че ме отмина… Сбогом и забрави твоята жертва, никога не се тревожи!
— Мокрое! — извика Андрей, като посочи напред с камшика.
През бледия мрак на нощта като черно петно се появи изведнъж плътна маса от къщи, пръснати на грамадно пространство. Село Мокрое наброяваше към две хиляди души, но в този час цялото вече спеше и само тук-там в мрака още се мяркаха редки светлинни.