Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Изпрати, веднага изпрати! — викна Митя. — И от момичетата да вдигнем, както тогава — Маря особено, Степанида също, Арина. Двеста рубли за хора!
— Та за толкова пари цялото село ще ти вдигна, макар и всички да са легнали да спят. Пък и заслужават ли, уважаеми Дмитрий Фьодорович, тукашните селяци такива обноски или пък момичетата? На тези долни и недодялани толкова пари да се плащат! На нашия селяк кусурът му само купешки цигари да пуши, а ти им даваш. Че той смърди на пръч, разбойникът. А момичетата всички тука, до една са въшливи. Та аз моите дъщери ще ти ги вдигна, камо ли за такава сума, сега си легнаха, ама като ги наритам отзад, ще ги накарам да ти пеят. Миналия път селяците с шампанско ще поите, е-ех!
Трифон Борисич напусто съжаляваше Митя: той самият му прибра тогава от шампанското половин дузина бутилки, а под масата намери една изтървана банкнота от сто рубли, взе я и я стисна в шепа. Така си остана в шепата му.
— Трифон Борисич, няколко хилядарки пръснах тогава тук. Помниш ли?
— Пръснахте, гълъбче, как да не помня; май три хиляди оставихте тук.
— Е, сега съм дошъл за същото, виж.
И той извади и пъхна под носа на ханджията пачката си банкноти.
— Сега слушай и си прави сметка: подир час ще пристигне вино, мезета, сладкиши и бонбони — всичко ще качиш веднага там, горе. Този сандък, дето е у Андрей, също го качи сега, там ще го отвориш и веднага ще поднесеш шампанското… Но най-важното — момичетата, момичетата, и Маря непременно…
Той се обърна към колата и извади изпод седалката сандъчето си с пистолетите.
— Андрей, ето сметката! На ти петнадесет рубли за тройката, а ето петдесет да се почерпиш… за твоята готовност, за обичта ти… Да помниш господаря Карамазов!
— Страх ме е, господарю… — поколеба се Андрей. — Дайте ми само пет рубли за почерпка, а повече няма да взема. Трифон Борисич ми е свидетел. Прощавайте за глупавите приказки…
— Какво те е страх — измери го Митя с поглед. — Е, върви по дяволите тогава! — извика той и му хвърли пет рубли. — Сега, Трифон Борисич, заведи ме тихо там, да мога най-напред да ги видя всичките, без те да ме забележат. Къде са, в синята стая ли са?
Трифон Борисич изгледа Митя тревожно, но веднага послушно изпълни желанието му: заведе го тихо в коридора, той самият влезе в голямата предна стая, съседна на онази, в която бяха гостите, и изнесе оттам свещ. Сетне тихо въведе вътре Митя и го остави в един ъгъл, в тъмното, откъдето можеше спокойно да разгледа компанията, без някой да го види. Но Митя не гледа много-много, а и нищо не видя: щом я зърна, сърцето му затуптя и му притъмня пред очите. Тя седеше отстрани на масата в едно кресло, а до нея на канапето седеше хубавичкият и още съвсем млад Калганов; тя го държеше за ръката и като че ли се смееше, а онзи, без да й обръща внимание, говореше нещо високо и изглежда, сърдито на Максимов, който седеше на масата срещу Грушенка. Максимов пък за нещо много се смееше. На канапето седеше той, а до канапето на стол до стената — някакъв друг непознат. Онзи, който седеше на канапето полуизлегнат, пушеше лула, и на Митя само му се мярна мисълта, че това е някакво дебеличко и широколико човече, сигурно ниско на ръст и като че ли сърдито за нещо. Другарят му пък, другият непознат, се стори на Митя някак извънредно висок; но повече нищо не можа да види. Дъхът му спря. Не издържа така и минута, остави сандъчето на скрина и направо, изтръпнал и примрял, се упъти към компанията в синята стая.
— Ай! — изпищя уплашена Грушенка, която първа го забеляза.
VII. Предишният и безспорен
С бързите си и дълги крачки Митя се доближи плътно до масата.
— Господа — започна той високо, почти с вик, но заекваше на всяка дума, — аз… няма нищо! Не се бойте! — възкликна той. — Няма нищо, няма нищо — обърна се изведнъж към Грушенка, която се бе дръпнала в креслото към Калганов и здраво се беше вкопчила в ръката му. — Аз… И аз дойдох. Тук съм до утре. Господа, може ли един случаен пътник… да прекара с вас до сутринта? Само до сутринта, за последен път, в същата тази стая?
Той довърши, обърнат вече към дебелото човече, което седеше на канапето с лулата. То важно извади лулата от устата си и строго произнесе:
— Пане, ние сме тук приватно. Има и други покой208.
— А, вие ли сте, Дмитрий Фьодорович, но какво правите вие? — обади се изведнъж Калганов. — Седнете, седнете при нас, здравейте!
— Здравейте, скъпи човече… и безценни! Винаги съм ви уважавал… — радостно и въодушевено откликна Митя и веднага му подаде ръка през масата.
— Ох, как силно ме стиснахте. Строшихте ми пръстите — засмя се Калганов.
208
Друга стая (полск.)