Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— Той винаги така стиска, винаги така! — весело се обади още с плаха усмивка Грушенка, която, изглежда, изведнъж се убеди по външния вид на Митя, че няма да буйствува, но все пак с ужасно любопитство и все още с безпокойство се взираше в него. В него имаше нещо, което извънредно я изненада, пък и тя изобщо не беше очаквала от него, че е способен в такава минута така да влезе и така да заговори.
— Здравейте — сладникаво се обади отляво и помешчикът Максимов.
Митя се хвърли и към него:
— Здравейте, и вие ли сте тук, колко се радвам, че сте тук! Господа, господа, аз… — Той пак се обърна към пана с лулата, понеже явно го вземаше за най-важния човек тук. — Аз просто хвърчах… Исках последния си ден и час да прекарам в тази стая, в същата тая стая… където и аз съм обожавал… моята царица!… Прощавай, пане! — изкрещя той в изстъпление. — Аз летях насам и се заклех… О, не се бойте, последната ми нощ! Да пием, пане, за помирение! Ей сега ще донесат вино… Аз докарах това. — И изведнъж, кой знае защо, измъкна пачката банкноти. — Моля, пане! Искам музика, шум и глъчка, всичко, както по-рано… Но червея, непотребният червей ще пропълзи по земята и няма да го има! Деня на радостта си ще помена в последната си нощ!…
Той почти се задушаваше; много, много неща искаше да каже, но изскачаха само странни възклицания. Панът го гледаше неподвижно, гледаше пачката банкноти, гледаше Грушенка и беше в явно недоумение.
— Ако поволи209 моята крулева… — започна той.
— Каква крулева, кралица ли искате да кажете? — изведнъж го прекъсна Грушенка. — Смешно е, като ви слушам как говорите. Седни, Митя, какви са тези неща, дето ги говориш? Не ме плаши, моля ти се. Няма да ме плашиш вече, нали? Ако обещаеш, тогава ти се радвам…
— Аз, аз да те плаша? — извика Митя внезапно и рязко вдигна ръце. — О, минавайте, минавайте, аз няма да попреча!… — И изведнъж съвсем неочаквано за всички и, разбира се, за самия себе си, се хвърли на един стол и се обля в сълзи, с глава извърната към стената, а с ръце здраво се вкопчи в облегалката на стола, сякаш я прегърна.
— Ето, ето, виж какъв си! — извика с укор Грушенка. — Ето, все такъв идваше при мене — изведнъж почва да говори и нищо не разбирам. А един път пак така заплака, и сега за втори път — какъв срам! Защо си се разплакал такъв? Да имаше поне за какво! — додаде тя изведнъж загадъчно, като наблегна на тия свои думи с някакъв яд.
— Аз… аз не плача… Е, здравейте! — обърна се в същия миг на стола си и наведнъж се засмя, но не с дървения си отривист смях, а с някакъв нечут, продължителен, нервен и разтърсващ смях.
— На, пак… Хайде, развесели се, развесели се! — придумваше го Грушенка. — Много се радвам, че дойде, много се радвам, Митя, чуваш ли, много се радвам! Искам тон да остане тук, при нас — обърна се тя повелително сякаш към всички, макар че думите й явно се отнасяха до онзи, който седеше на канапето. — Искам, искам! А ако той си отиде, и аз ще си отида. Това е! — прибави тя и очите й изведнъж пламнаха.
— Което пожелае моята царица — то е закон! — произнесе панът и галантно целуна ръката на Грушенка. — Проше пана в нашата компания! — обърна се той любезно към Митя. Митя пак скочи от мястото си с явното намерение отново да започне някоя тирада, но излезе съвсем друго.
— Да пием, пане! — тръсна той изведнъж вместо реч. Всички се разсмяха.
— Господи! Аз пък мислех, че пак иска да говори — нервно възкликна Грушенка. — Чуваш ли, Митя — настойчиво прибави тя, — не скачай повече, а дето си докарал шампанско, това е чудесно. И аз ще пия, защото не мога да понасям тази водка. А най-хубавото е, че дойде, беше страхотна скука… Ама ти си дошъл пак да гуляеш, а? Хайде, прибери си парите в джоба! Откъде си намерил толкова пари?
Митя, все още със смачканите банкноти в ръка, забелязани твърде добре от всички и особено от пановете, бързо и сконфузено ги пъхна в джоба си. Той се изчерви. В същата минута ханджията донесе отворена бутилка шампанско на табла и чаши. Митя грабна бутилката, но така се обърка, че забрави какво да прави с нея. Тогава Калганов му я взе и напълни чашите вместо него.
— Още една бутилка, още! — извика Митя на ханджията, забрави да се чукне с пана, когото толкова тържествено беше приканил да пият за помирение, и изведнъж изпи цялата си чаша пръв, без да чака никого. Цялото му лице внезапно се промени. Вместо тържествения и трагичен израз, с който беше влязъл, на лицето му се появи сякаш нещо детско. Изведнъж сякаш цял се смири и принизи. Гледаше всички плахо и радостно, често и нервно се хилеше с благодарния вид на виновно кученце, пак погалено и прибрано. Сякаш беше забравил всичко и оглеждаше всички с възхищение, с детска усмивка. Гледаше Грушенка с непрекъснат смях и премести стола си съвсем до креслото й. Поразгледа малко по малко и двамата панове, макар че още не можеше да ги прецени. Панът, който беше на канапето, го поразяваше със своята осанка, с полския си акцент, а най-вече с лулата си. „Какво толкова, много хубаво, че пуши лула“ — съзерцаваше го Митя. Леко отпуснатото, четиридесетгодишно лице на пана с много малко носле, под което се виждаха две съвсем тънички остри мустачета, боядисани и нахални, също не събуди у Митя засега никакви въпроси. Дори отвратителната перука на пана, направена в Сибир, с много глупаво сресани напред сколуфи, не го изненада кой знае колко: „Значи, така трябва, щом е перука“ — продължи да съзерцава блажено. А другият пан, който седеше до стената, по-млад от пана на канапето, който гледаше цялата компания дръзко и предизвикателно и с мълчаливо презрение слушаше общия разговор, също го изненада само с много високия си ръст, ужасно несъответствуващ на ръста на седналия на канапето пан. „Ако стане прав, сигурно има два метра“ — мина му през ум. Мина му и мисълта, че този високият пан вероятно е приятел и помощник на пана на канапето, един вид „негов телохранител“, и че малкият пан с лулата сигурно командува високия пан. Но и всичкото това изглеждаше на Митя ужасно хубаво и безспорно. В малкото кученце беше замряло всякакво съперническо чувство. От Грушенка и от загадъчния тон на няколкото й фрази не беше разбрал още нищо, а разбираше само, разтърсен вдън душа, че тя е ласкава с него, че му е „простила“ и го е сложила да седне до нея. Не беше на себе си от възхищение, като я видя как отпи вино от чашата. Мълчанието на компанията обаче сякаш изведнъж го изненада и той почна да оглежда всички с очакващи нещо очи: „Но защо седим така, защо не почнете нещо, господа“ — сякаш говореше ухиленият му поглед.
209
поиска (полск.)