Братя Карамазови

— Як сен поважаш то робиц, пане! (Как смееш да правиш това!) — ревна Калганов на пан Врублевски.

— Да не сте посмели, да не сте посмели да крещите! — извика Грушенка. — Ах вие, петли индийски.

Митя огледа всички; но изведнъж го порази нещо в лицето на Грушенка и в същия миг съвсем нова мисъл му мина през ум — една странна нова мисъл!

— Пани Агрипина! — започна малкият пан, цял изчервен от яд, но в това време Митя се приближи до него и го тупна по рамото.

— Ясновелможни, две думи.

— Чего хцеш, пане? (Какво искаш?)

— В другата стая, в други покой ще ти кажа две хубави думички, най-хубавите, ще останеш доволен.

Малкият пан се учуди и погледна Митя с лек страх. Обаче веднага се съгласи, но с условието с тях да дойде и пан Врублевски.

— Телохранителят ли? Да дойде и той, и той ни трябва! Той дори непременно! — извика Митя. — Марш, панове!

— Къде отивате? — попита тревожно Грушенка.

— Веднага ще се върнем — отвърна Митя.

Някаква смелост, някаква неочаквана бодрост светна на лицето му; със съвсем друго лице беше влязъл преди час в тази стая. Той заведе пановете в стаичката вдясно, не в голямата, където се събираше хорът на момите и се подреждаше трапезата, а в спалнята, където имаше сандъци, куфари и две големи легла с цяла камара басмени възглавници на всяко. Там върху малка масичка в ъгъла гореше свещ. Панът и Митя се разположиха от двете страни на тази масичка един срещу друг, а огромният пан Врублевски застана отстрани, с ръце зад гърба. Пановете гледаха строго, но с явно любопитство.

— Чим моген служич пану?228 — измънка малкият пан.

— Ето с какво, пане, без много приказки: ето ти пари — топ извади своите банкноти, — ако искаш три хиляди, взимай ги и заминавай накъдето ти видят очите.

Панът го гледаше изпитателно, без да мигне, просто впил поглед в лицето на Митя.

— Тши тишончи, пане? — И се спогледаха с Врублевски.

— Тши, панове, тши! Слушай, пане, виждам, че ти си човек разумен. Вземи трите хиляди и се махай по дяволите, вземи и Врублевски — чуваш ли? Но сега, моментално, и то навеки, разбираш ли, пане, навеки излизаш ей през тая врата. Какво имаш там: палто, кожух? Ще ти ги изнеса. На секундата ще ти впрегнат тройката и — довидзеня, пане229! А?

Митя чакаше отговора уверено. Той не се съмняваше. Нещо извънредно решително се мярна в лицето на пана.

— А рублите, пане?

— Рублите така, пане: петстотин рубли веднага ти давам за кочияша и за предплата, а две хиляди и петстотин утре в града — кълна се в честта си, ще ти ги дам, изпод земята ще ти намеря! — извика Митя.

Поляците пак се спогледаха. Лицето на пана взе да става опасно.

— Седемстотин, седемстотин, а не петстотин, сега, моментално в брой! — притури Митя, усетил нещо неприятно. — Какво, пане? Не вярваш ли? Да не искаш трите хиляди наведнъж. Ще ти ги дам, а ти ще вземеш да се върнеш при нея още утре… Пък и сега нямам в себе си три хиляди, имам в града, у дома — мънкаше Митя и с всяка своя дума все повече се плашеше и падаше духом. — Бога ми, у дома ги имам, скрити…