Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
— А пък аз една рубличка на дамичката, на карото, на хубавичката паненка, хи-хи! — изхили се пак Максимов, бутна напред своята дама и за да не го види никой, премести се съвсем близо до масата и набързо се прекръсти под нея. Митя спечели. Спечели и рубличката.
— Двайсет и пет! — извика Митя.
— А аз пак една рубличка, семпличка, мъничка семпличка — блажено мърмореше Максимов, страшно зарадван, че е спечелил една рубличка.
— Бита! — извика Митя. — Седморка на пе227!
Биха я на пе.
— Спрете — каза изведнъж Калганов.
— На пе, на пе! — удвояваше Митя и каквото поставяше двойно — всичко биваше бито. А рубличките печелеха.
— На пе! — изрева с ярост Митя.
— Двешче загуби, пане. Туряш още двешче? — попита панът от канапето.
— Как, двеста ли загубих? Тогава още двеста! Всичките на пе! — и като измъкна от джоба си парите, Митя хвърли двеста рубли на дамата, но изведнъж Калганов я закри с ръка.
— Стига толкова! — извика той със звънливия си глас.
— Какво ви става? — изгледа го Митя.
— Стига, не искам! Няма да играете повече.
— Защо?
— Ей за това. Плюйте и се махнете, ето защо. Не давам да играете повече!
Митя го гледаше изумен.
— Стига, Митя, може би е прав; и без това много загуби — обади се и Грушенка със странна нотка в гласа. Двамата панове внезапно станаха от местата си със страшно обиден вид.
— Жартуеш (шегуваш се), пане? — изрече малкият пан, като огледа строго Калганов.
— Як сен поважаш то робиц, пане! (Как смееш да правиш това!) — ревна Калганов на пан Врублевски.
— Да не сте посмели, да не сте посмели да крещите! — извика Грушенка. — Ах вие, петли индийски.
Митя огледа всички; но изведнъж го порази нещо в лицето на Грушенка и в същия миг съвсем нова мисъл му мина през ум — една странна нова мисъл!
— Пани Агрипина! — започна малкият пан, цял изчервен от яд, но в това време Митя се приближи до него и го тупна по рамото.
— Ясновелможни, две думи.
— Чего хцеш, пане? (Какво искаш?)
— В другата стая, в други покой ще ти кажа две хубави думички, най-хубавите, ще останеш доволен.
Малкият пан се учуди и погледна Митя с лек страх. Обаче веднага се съгласи, но с условието с тях да дойде и пан Врублевски.
— Телохранителят ли? Да дойде и той, и той ни трябва! Той дори непременно! — извика Митя. — Марш, панове!
— Къде отивате? — попита тревожно Грушенка.
— Веднага ще се върнем — отвърна Митя.
Някаква смелост, някаква неочаквана бодрост светна на лицето му; със съвсем друго лице беше влязъл преди час в тази стая. Той заведе пановете в стаичката вдясно, не в голямата, където се събираше хорът на момите и се подреждаше трапезата, а в спалнята, където имаше сандъци, куфари и две големи легла с цяла камара басмени възглавници на всяко. Там върху малка масичка в ъгъла гореше свещ. Панът и Митя се разположиха от двете страни на тази масичка един срещу друг, а огромният пан Врублевски застана отстрани, с ръце зад гърба. Пановете гледаха строго, но с явно любопитство.
— Чим моген служич пану?228 — измънка малкият пан.
— Ето с какво, пане, без много приказки: ето ти пари — топ извади своите банкноти, — ако искаш три хиляди, взимай ги и заминавай накъдето ти видят очите.
Панът го гледаше изпитателно, без да мигне, просто впил поглед в лицето на Митя.
— Тши тишончи, пане? — И се спогледаха с Врублевски.
— Тши, панове, тши! Слушай, пане, виждам, че ти си човек разумен. Вземи трите хиляди и се махай по дяволите, вземи и Врублевски — чуваш ли? Но сега, моментално, и то навеки, разбираш ли, пане, навеки излизаш ей през тая врата. Какво имаш там: палто, кожух? Ще ти ги изнеса. На секундата ще ти впрегнат тройката и — довидзеня, пане229! А?
Митя чакаше отговора уверено. Той не се съмняваше. Нещо извънредно решително се мярна в лицето на пана.
— А рублите, пане?
— Рублите така, пане: петстотин рубли веднага ти давам за кочияша и за предплата, а две хиляди и петстотин утре в града — кълна се в честта си, ще ти ги дам, изпод земята ще ти намеря! — извика Митя.
Поляците пак се спогледаха. Лицето на пана взе да става опасно.
— Седемстотин, седемстотин, а не петстотин, сега, моментално в брой! — притури Митя, усетил нещо неприятно. — Какво, пане? Не вярваш ли? Да не искаш трите хиляди наведнъж. Ще ти ги дам, а ти ще вземеш да се върнеш при нея още утре… Пък и сега нямам в себе си три хиляди, имам в града, у дома — мънкаше Митя и с всяка своя дума все повече се плашеше и падаше духом. — Бога ми, у дома ги имам, скрити…
227
Двайсет и пет! (…) семпличка (…) на пе (…) — Термини от играта. — Бел. С.Б.
228
С какво мога да бъда полезен на господина? (полск.).
229
Довиждане, господине (полск.).