Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
По причина на тая издайническа постъпка от страна на собствените ни другари, по предложението на Бенковски останалата дружина изново положи клетва, че оттук нататък никой няма да се отдели от четата без знанието на войводата. Клетвата се извърши от отец Кирила, който поднасяше наред всекиму да целува големия кръст, който бяхме взели от поибренската черкова95. Тук на тая поляна ние останахме няколко часа да чакаме преставанието на дъжда, а Господин Бакърджията и още един пъргав момък, негов верен другар, когото наричахме Вакарелчанина, отидоха по собствено свое желание да разгледат местността отгде ще бъде по-добро да преминем. Тия се забавиха твърде много и всеки от нас помисли, че и тия са отишли да дирят Тодора Харамията, т.е. избягали са, при всичко че Бенковски уверяваше, „че Бакърджията само няма да си позволи да направи това“. Той имал право. Тия се върнаха пак при четата и казаха, че наникъде не можали да намерят сгодно място, за да излезем из непроходимото усое, навсякъде било стръмни урви и задръстени долове.
От тия наши разкази мнозина от читателите може би ще да се съмнят и кажат: „Нима Стара планина е африканска пустиня?“ Да, това е така, но за оня, който е преминувал Стара планина снабден с туралия тескере, на Шипка или из троянската пътека, или пък е ходил под байряка на някого от старите войводи. Нашата работа беше съвсем друга. За нашите стари войводи Стара планина е била действително „рай“ и „майка“, както казах вече по-горе. Надали е имало нещо по-приятно от това, щото момчета да насядат около своя любим войвода под дебелата букова сянка, подпрени на шишенетата си, а черноокият овчар да върти шиша на крехкия овен около големия огън. Тогава Стара планина била независима Швейцария, тогава тя плачела за „Индже войвода“ и за неговия „байрактар Коля“, тогава мустакатият войвода говорел горделиво и самонадеяно на овчаря:
— Много здраве на сливенския или заарския аенин, да ми проводи пет оки барут и толкова ракия.
Да, тогава била златна епоха. И богопомазаният самодържавец даже, който спял не в розови постелки, на върху солдатските байонети, би позавидел на балканския кенди-башина цар… Сега не беше така. Няколко години само бяха се изтекли от тая златна епоха — и такова променение в Стара планина. До каква степен бе осквернен старият Балкан в нашето време, читателите ще видят по-долу.
II
Нашият неприятел не беше само дивата балканска природа. Друг, много повече ужасен и непримирим враг ни застрашаваше нас, много по-неумолимо, отколкото св. Архангел Гаврила. Аз говоря за насъщния, който беше на привършвание. От една страна, че неверният Тодор Харамията със своята дружина ни завлече цял един конски товар хляб, а, от друга — че чистият старопланински въздух, безмерните движения по урвите и студената бистра водица отваряха всекиму вълчи ищах. Колкото и да е човек сит, щом удари една студена вода, прецедена през буковата шума, през три крачки изново пак трябва да изгладней. Ето защо, дордето стопанската част на четата се усети да наложи тежко мито на козиновите чували с хляб, младите и широкогърдести момчета бяха обрали и трохите из тия чували. Кой ти е ходил друг път из планината, за да знае подробно всичките условия?
— Да са живи овчерите и говедарите — говореха някои луди глави по-напред, когато по-практичните хора се обадиха да кажат: „Ами хляб?“
Доколко тия овчери и говедари бяха изобилни и щедри към нас — така също читателите ще да видят по-долу. Надвечер дъждът престана минутно и ние потеглихме към югозападна страна, почти обратно по дирите си, кажи, по голия гребен на планината. Това ние направихме, едно, да избиколим стръмните местности и, второ, да се промъкнем нощно време покрай Етрополе, което оставаше не твърде далеч от лява страна и в което се слушаха лаението на кучетата и пеението на петлите. Половин час не бяхме извървели още, когато дъждът, размесен със ситна-дребна лапавица, започна да се излива изново, а после малко се преобърна на чист град. С настъпянето на нощния мрак отведнъж притъмня дотолкова много, щото две крачки настрани мъчно можеше да се види човек или друг какъвто и да бъде предмет. И зарева тогава Балканът във всичкия свой ужас и трепет, като че да беше разиграно море, и запя той оная своя песен, пред която трябва да се съкруши всяко сърце, всяка вирната и необуздана глава. Затрещя, заплющя наоколо, заскрибуцаха клонищата, опрени един от други, стана страшно, стори ни се, че се събарят цели гори, че се отваря небето, че целият свят иска да се разруши, вселената да пропадне!… Где е железният Бенковски, где са безбожните и неверующи хлапетии, които тълкуват, че природата не е страшна, че тя върви по определения свой път? Всички онемяха. „Ох, божичко!“, „Спаси ни, пресветая Богородице, майчице“ — се слушаха гласове. Право казват учените, че величието на природните явления карало человечеството да пада на колене.
95
Освен кръста в нас останаха още и дебели суми пари, които бяхме взели от беглика. Те се състояха повечето от бели меджидии, турени в дисагите на отец Кирида, който трепереше над тях.