Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Така или инак, но страшно беше. Нощната тъмнина и гръмогласното хуление убиха всекиму куража. Конете ни даже, животни без никакви предразсъдъци, почувствуваха грозното и необикновеното. Тия се отказваха да вървят на оная страна, към където ги водехме; тия бягаха под вятъра към краището на планината, към където влечеха и нас; а това краище не беше друго нещо освен стръмна урва и канари! Въртяхме се надолу, сукахме нагоре, обикаляхме наоколо, дано да намерим някой що-годе удобен сепериц, но всичко напусто. Може би витата трапчинка и равната горица не бяха далеч, но где да ги намериш? Вятърът и бурята бяха дотолкова оглушителни, щото с пушка да гърмиш някому на ухото, не можеше да се чуе. Най-сетне, като видяхме, че няма друго спасение, спряхме се на едно място върху голия каменлив връх, под ударите на лапавицата. Свихме се един до други на кълбо, това същото направиха и конете, които си срещнаха главите и се обърнаха с гърбом към страната, откъдето идеше вятърът. Ни караул, ни мъртва стража, ни нищо друго не поставихме наоколо си. Кой беше оня лудият, който би се решил да ни приближи в това време? Сън, дрямка бяха чужди нея нощ за нас; дъждът ни намокри до костите, гдето се е казало. От треперение зъбите на момчетата се тракаха като кречеталото на воденицата: а дъждът вали ли, вали! На разсъмвание някои от момчетата ни обърнаха вниманието върху един чер предмет, който се слагаше и дигаше малко настрана между две скали. Тоя предмет не беше друго нищо освен кръстоносецът на четата отец Кирил. Гологлав, той се молеше богу от върха на Стара планина, като се кръстеше и правеше в същото време поклони. Не зная дали молитвите му отидоха на мястото, защото се бе обърнал към запад вместо изток, по забърквание.
— Живи ли сте всинца? — попита той, като се доближи до нас и видя, че го гледаме.
Денят настана, но той правеше твърде малка разлика от нощта по причина на гъстата мъгла, която още от вечерта беше обгърнала планината. До два часа време ние вървяхме все към една страна, която магнитната стрелка, макар и да показваше, че е изток, но ние мислехме да се обърнем към север, когато подминем Етрополе. Много от момчетата вървяха на синджир по поляната да търсят киселец из тревата, който им служеше вместо хляб. Целия ден ние се въртяхме по тия планини и дотолкова се бяхме вече омотали, щото два пъти се намерихме на онова място, отгдето бяхме тръгнали сутринта! Напразно Господин Бакърджиев и Вакарелчанинът обикаляха наоколо да търсят изход. Всеки час отваряхме картата, върху която слагахме и компаса, но точките, които бележеше тоя инструмент, кой знае, може да бяха и прави, а дружината роптай и едногласно утвърдява, че тая дяволска кутийка ще да ни обърка още повече, че тя показва погрешно. За опит ние тръгвахме и към показаната от компаса точка, и към оная, която ни показваше здравият уж разсъдък, но навсякъде ударяхме до морски бряг. На една страна се изпречваше напредя ни гъсталак, през който не можеше да се провре и дребният орешко, на друга страна — стръмна урва и така нататък.
Най-после компасът и собственият наш разсъдък ни докараха до такова положение, щото и тоя ден ние замръкнахме на същото място, гдето бяхме и на 3 май, ако не и по-назад към тракийска страна!… А дъждът, ситен, дребен, плющи по дрехите ни. Стъкнахме си огнец, понеже гъстата мъгла ни гарантираше от башибозушкото око, но помага ли огнецът? Отпред си печеш ръцете и краката, а отзад като че те теглят гладни кучета. Не говоря за вътрешната борба, т.е. революцията в областта на червата. Тия клокочеха и издаваха глас като хаджийска броеница. Наместо страх от башнбозушките потери ние захванахме да се боим не на шега да не би да се забатачим из планинските усои и там да си умрем от глад. На втория ден — същото положение и същата история, само с тая разлика, че стомашната революция вземаше по-големи размери, момчетата тръгнаха да пасат не само киселец, а и букова шума96, която им служеше наместо хляб. Страшно отчаяние владееше помежду ни; фактът, че всинца вкупом сме обречени на явен погибел, от час на час ставаше по-грозен. Не трябваше да ни гони потеря; ние сами по себе си бяхме победени.
96
Башибозуците имаха право, като говореха, че откак излезли комитите но Балкана, не останало шума за козите им. Един от тях лично ми говореше в Ловеч, че като ударили един комита с куршум в гърдите, из гърба му изскочила едни кривач шума заедно с куршума. Тоя комита беше Войновски, офицерът от четата на Ботева, ударен около Троян.