Записки по българските въстания

Малко след изгряванкето на слънцето тънка мъгла се бе заловила по височините на Рила, което обстоятелство не избягна от наблюдателното око на Тодор Хайдутинът. „Голям дъжд ще имаме днес“ — забележи той самоуверено. Това предсказвание основаваше той на двадесет и пет годишното си ходение по тая планина, че щом се завиело мъгла на тоя връх, дъждът ставал неизбежен. Уморените момчета от нощното пътувание бяха се изтъркаляли върху зеления здравец и сладко-сладко гълтаха неговото росясало благоухание. Минутата не бе благоприятна да се излягаме върху росния здравец и по тая причина нагазихме в гората. Няма иужда да ви разказвам, че ние вървяхме без никаква пътека. Само това ни бе известно, и то повечето по стрелата на компаса, че отиваме уж към север, на посока към Етрополе и Троян. Балканската растителна природа на всичко бе предала своето величие. Папрат ни хващаше до пояс; белите и прави букове, да си дигнеш главата, за да им измериш височината с очи, непременно трябваше да ти падне калпакът; по-нататък допотопният дънер се прострял на земята от бурята. С паданието си той изпотрошил где щото му се попаднало; корените му, на дебелина колкото една желязна соба, се изтръгнали из земята и заграбили пръстта, на големина колкото едно здание, заедно с тежки камъци и други по-малки дървенца, които така също пострадали според страшния гигант. В половин час разстояние, като ни се случеха на пътя такива три-четири паднали букове, дордето ги избиколим, трябваше да изгубим още половин час време. През 10–20 крачки шумоляха бистри потоци, изпълнени с букови листи, които правеха студената водица още по-приятна, като да я дестилираха. Ъгъл от рая, с една реч; но кое беше онова сърце, което да се възхитава от всички тия красоти? На угнетения и на петимния за кора хляб иди, та му разправяй за благоуханието на розата, за ясния глас на черния кос и на чучулигата, за шумтението на реката и за лучите на утринната заря… „Хляб, хляб!“ — ще да ти отговори той тебе. Ето защо не трябва да се сърдят ония щастливи туристи, че бедното простолюдие не обръщало внимание на техните трудове, когато тия описват сивожълтите перца на гургуличката.

Къде пладне ние бяхме вече в дъното на долината, из която тече река, доволно голяма, с лъкатушно направление. Дълго време вървяхме по нейното направление, защото не можахме да намерим удобно място, за да поемем на противоположната страна. Излязохме на една полянка, на която имаше и няколко купи сено — знак, че човешки крак е стъпал тъдява. Прокобяванието на Тодор Хайдутина се сбъдна: тъмен облак покри небето п дъжд като из ведро се сипна да вали; но нямаше Тодора да се погордей със своите метеорологически знания. Нямаше го него не за това, че беше отишъл да върши някоя работа, но че беше избягал вече, заедно със Станча Ветренчанина, така също хайдутин, и други още някои лица, като заведоха със себе си и най-добрите хранени коне, на брой 5–6. Няколко далматинци, заедно с Господина Бакърджията, се затекоха подиря им, да отърват конете и да избият неверните другари, но бае Тодор не беше вчерашен копилаш, да постъпи така глупаво, щото да бъде намерен. Кой знае в коя усойнина чакаше той, докато се мръкне, та тогава да потегли за своята любима Рила, която той не преставаше да бълнува. Всичко на всичко един македонец имахме в четата си, т.е. Тодор Харамията, и той постъпи така подло и коварно!