Записки по българските въстания

Като видяхме, че е невъзможно по никой начин да следваме пътя си надолу към реката, ударихме на ребро из урвата от лява страна, без да знаеме и ние сами къде отиваме и где именно ще да излезем. Според треперящата стрелица на компаса ние отивахме право към запад; но мнозина викаха: „Лъже кутийката! Ние вървиме срещу слънце.“ Колкото и да се пазехме да не вдигаме шум, като вървиме, това бе невъзможно да стане по много причини, повечето познати вече на читателя. Достатъчно бе да се търкули един камък. Той дигаше подире си още десятина, които го придружаваха успоредно и се спираха чак долу в реката. От удрянието им с другите камъци и сухи клонища, които тия чупеха през средата като гюллета, страшна олелия се разнасяше по гората, като че цели планини се събарят. Дивечите като: мечки, рогачи, свини и пр., на които Стара планина е огнището, подплашени от това ненадейно врангало, което може би за пръв път чуваха през живота си, тичаха надолу-нагоре и още толкова увеличаваха събарянието на камъците. Скоро нощният мрак настъпи с всичката своя ужасяваща грозота, а ние се скитаме още по стръмната урва и из гъстата мъгла като патки. Дъждът не беше престанал още, а балканската атмосфера започна да става по-чувствителна. Мнозина изказаха желание, че не можат да следват вече четата, защото им отмалели краката от глад, мокрота и много ходение.

Помежду една ограда от натъркаляни букове ние се опряхме уж за малко само да починем, а после пак да следваме пътя, да преминем тая бездънна долина, докато се съмне. Веднъж обаче спрели, нам се не искаше вече да потеглим. Освен това нощният мрак бе до такава степен непроницаем, щото той съставляваше второ условие за оставанието ни на едно място. С помощта на изобилния барут скоро се запалиха 3–4 огньове между гъстите букове, пламъците на които пърлеха зелената шума и я туряха в движение. Че ще да бъдем съгледани от душманско око, казах вече, че това бе решително невъзможно. Наредиха се по няколко души покрай всеки огън, всеки при другарите си, гдето му минува думата, а войводата, който все имаше още известна почит пред другите момчета, бе седнал с писарите си, далматинците, поп Кирил и героинята при особен огън. Посгряхме се, поизсушихме се, доколкото това бе възможно под открития въздух, а никой се още не задоволява, всички клюмнали глави, умислени и кахърни. Мнозина имаше и такива, които се сгъваха на две половини от сърцебол, които повръщаха от яденето на буковата шума и на киселеца. На всичко това бе причина гладът, който ни обтягаше червата от три деня насам. Напразно си печехме краката на огъня, дано уж се разположим, дано се приближи сладкият сън; но и той бяга!… Станеш прав, разхождаш се настрана из пустинята, дано уж някои мечтания и размишления те занесат към седмото райско небе — пак напусто. Революцията от час на час взема по-страшни размери, струва ти се, че разсърдени котки се изправили на гърдите ти и дращат ли, дращат… Имахме с четата две бурета ракия, които далматинците бяха взели от Ветрен, понеже уверяваха, че без питие не можат да прекарат. Нямаше що: като всички чужденци, които и днес правят изключение от общите закони, трябваше и при нас да се ползуват с някои права. От тая свещена жидкост, тука, в планината, гдето мечките пишеха законите, възползуваха се да се смърсят и някои от нашите момчета, което им служеше и за хляб, и за лекарство срещу сърцебола. Само Бенковски не искаше да сръбне от ракията. „Клетва съм давал“ — говореше той и отблъсваше кратунката, с която се черпеше дружината. След дълги убедявания най-после склони.