Записки по българските въстания

Няма нужда да ви разказвам надълго и широко за нашето пътувание през тая нощ. То беше едно от най-трудните, доколкото може да си въобрази човек. Падане, ставане, препъвание на конете, изгубвание на пушка или друго някое оръжие във време на паданието — бяха неща обикновени. Макар и да беше забранено да не говори никой, но това правило се нарушаваше твърде често. Голата планина уж, която ние, като измервахме през деня с очи, представлявахме си я гладка като тава, когато всъщност тя не беше такава. Щом ни остави водачът, ние се намерихме в бурно море. Наляво долчина, надясно краище, напред ни камъци, с една реч — положение ужасно. Вървиш, крачиш, а нищо не ти спори; навсякъде тъмнина като ада. Момчетата се пръскаха като яребици, шишкаха от най-напред, после свиреха, а най-сетне, като виждаха, че нито едното, нито другото помага, започваха да викат: „Накъде сте, братя?“

Това се продължи цяла нощ. Никъде не спирахме ние, а високата планинска стена нямаше още да й се свърши краят. Мнозина от дружината, по-слабите и недъгавите, захванаха да изостават; някои поискаха да се върнат назад; трети почнаха да кълнат „майка Стара планина“, но всичко напусто: бяхме влезли вече в нейната клетка, сиви соколи трябваше да бъдем, за да се избавим от ноктите й. Много долини, студени извори, високи букове, поляни със здравец видяхме ние по пътя си, но аз се съзнавам, че не съм в състояние да предам всичко подробно, защото над тия природни красоти висеше непроницаема тъмнина.

При появяванието на сутрешната зора ние пъплехме вече към първия връх на планината. Лекият студен ветрец, който от един път замрази потта на изнурените ни лица, даде ни да разумеем, че оттук нататък ще да имаме вече работа със студения балкански климат, който ни напомняше месеците март и септември. С детинско възклицание и със засмени лица поздравиха дружината вълшебния предвестник на слънцето или по-добре на настъпващия ден — 3 май. Поздравяваха го тия не че искаха да поетизират, а просто затова, защото щяха да се отърват вече от нощните падания и всякакъв род други нетърпими приключения. Ние стърчехме вече на един от ония горделиви старобалкански върхове, на които величието само с виждане може да бъде представено. Тоя връх беше гол: само няколко високи дървета го подпираха откъм западната страна, а северното му ребро беше покрито със зелен покров здравец, благоуханието на който бе удушително. Тоя гол връх от Стара планина, който е най-високият тъдява и който е току над селото Буново, се казва Бабата. При тоя вид на балканската природа дружината започна да забравя малко по малко нощните митарства, които бяха много повече изкушителни, отколкото ония, през които е пътувала блажена Теодора.