Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Според тогавашните понятия за могуществото на дългите мустаци, за авторитета на старите войводи, за крилото на Тотя Филип и за историческото значение на Трапезица, над която се виели духовете на старите наши самодържавци, едва ли имаше помежду ни човек, който да не вярва, че храмът „Свети 40 мъченици“ е освободен вече от поганска ръка; че оряховчени с дългите пояси са преобърнали вече потурчената Елена на прах и пепел и пр., и пр. Освен това знаят читателите как ни пишеха нашите братя апостоли от Търново, Враца и Сливен. „Не сме в състояние вече да удържим юнаците си“ — говореха тия. И така, мила майка Стара планина ще да ни спаси!… Ако погледнеше обаче човек по с внимателно око на работите, отведнъж щеше да се увери за истинското положение и състояние и на поменатите три окръзи. Според разказванието на разни очевидци, повечето башибозуци, които нападаха на кашия окръг, бяха оттатък Балкана, от Чирпанско, Заарско, даже и от Сливенско; следователно не искаше твърде голяма философия да разумей човек, че ако съществуваше сериозно въстание по тия места, то не щяха да ни дойдат гости оттам; тия щяха да се занимават да пазят собствените свои села и пепелища.
Тук му е мястото да забележа, че ако бяха въстанали и четирите окръга, както Панагюрище, ако това последното заедно с целия окръг останеше да се разпорежда само с местните турци, то аз не се посвенявам да определя, че това въстание щеше да отиде два-три месеца. Няма никакво съмнение, че то щеше да бъде потъпкано по-жестоко, но не така скоро и по такъв позорен начин. Както и да е, но там или другаде, ние трябва да не губим време, но да вървим час по-напред. Смятахме, че ако не срещнем никъде разбунтувана страна, то по примера на нашите епически войводи ще да ударим на прост хайдутлук по планината и по тоя начин дълго време ще да се прехраниме. Много момчета от дружината, които оставяха зад гърба си стари осакатени майки, поругани сестри и братя, избити стопаници и мили рожби, не скланяха да тръгнат подиря ни за Стара планина. Ние оставихме всекиго свободен да прави, каквото иска.
Глава VI. По Стара планина
I
Сбогом, окървавена Тракия! Прощавайте, средногорски долини и върхове! Сбогом, многострадални Батак, Брацигово, свещена Перущица със своя божествен храм „Св. Архангел“ и други още поругани светилища! Поклон отдалеч на вашето пепелище. Лека пръст и вам, смели герои и другари: Кочо Чистеменски, Спас Гинев, Рад Клисарят, Стоян Пъков, Щърбанов и стотина още мъченици, паднали за българската свобода! Преди неделя-две, когато ние се целувахме и стягахме пушки, и ножове, съвсем друго мислехме, но не забравяхме да турим на първи план и смъртта. Поклон! Сбогом и ти, окървавена Марица, сбогом, всичко легнало за право и за свобода… И вас, драги читатели, моля да оставите с нас заедно омирисаната от тела Тракия и да ни придружите за няколко деня из непроходимите балкани, с обещание, че скоро ще да се завърнем пак в нашата Тракия, защото в България малко работа имаме. Разходката по поетическата Стара планина е приятна, макар и пътешественикът да е пътувал за развлечение, макар той да ни разказва за гласовете на горските пилета, за вкуса на пъстървата. Ние ще да разкажем и едното, и другото, ще ви запознаеме още с живота на комитите, ще присъствувате при последните минути на живота на оногова, който искаше да бъде цар, когото слушаха цели градове, и други още много работи, които ни един пътешественик не може ви обади. Обещавам се, че ще да бъда кратък, доколкото е това възможно.
В неделя на 2 май след обяд четата потегли с отворен байряк за с. Петрич, отгдето ни беше пътят за Стара планина. Тя се състоеше от 70–75 души, повечето конница. В това число влазяха всичките далматинци, двамата секретари Т. Георгев и П. Белопитов и жената на далматинеца Шутича — Мария, докторът Васил Соколски от Жерона, Господин Бакърджията, В. Петлешков от Коприщица; Павел Койчев, Стефан х. Лулчев, Павел Шопов, Димитър Нейков, Нено Яков, Янко Ламбов, Илия Калпаков, Илия Мухлев, Станчо и Ангел Станчеви, Велко Тутев, Лулчо Илчев и Илия Бойкин — от Панагюрище; Захарий от Калугерово, отец Кирил кръстоносецът из Сопот и много още други, на които имената не помня. Трагическа беше нашата раздяла с Тракия, с димящето ни Панагюрище и с ония наши приятели юнаци, които бяха дошли да ни изпратят за последен път. На тия последните макар ние и да не бяхме принесли някаква особена облага, никава омраза не се забележваше на техните лица; всичките се прощаваха със сълзи на очите по братски и приятелски. Тръгвахме ние за планината въпреки апостолската клетва, че всеки апостол е длъжен да дигне знамето и с пет души макар, да си пролее кръвта за свободата на България.