Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
VI. И аз идвам
А Дмитрий Фьодорович летеше по пътя. До Мокрое бяха двадесет и няколко версти, но Андреевата тройка така препускаше, че можеше да ги вземе за час и четвърт. Бързото каране някак изведнъж освежи Митя. Въздухът беше свеж и хладен, на чистото небе сияеха едри звезди. Това беше същата нощ, а може би и същият час, когато Альоша, припаднал ничком към земята, „в изстъпление се кълнеше да я обича вовеки веков“. Но смутно, много смутно беше в душата на Митя и макар че много неща я разкъсваха сега, в този момент цялото му същество непреодолимо се беше устремило само към нея, неговата царица, при която летеше той, за да я види за последен път. Ще кажа само едно: сърцето му не се противи нито за минута. Няма да ми повярват може би, ако кажа, че този ревнивец не чувствуваше към този нов човек, новия съперник, който беше изскочил изпод земята, към този „офицер“ ни най-малката ревност. Към всеки друг, да беше се явил, веднага щеше да изпита ревност и може би пак щеше да изцапа страшните си ръце с кръв, а към този, към този „нейния пръв“, не изпитваше сега, докато хвърчеше с тройката си, не само ревнива омраза, но дори и враждебно чувство — наистина още не беше го и виждал. „Тук вече е безспорно, тук е нейно и негово право, това е първата й любов, която пет години не е забравила: значи, само него е обичала през тези пет години, а аз, аз защо се наврях тук! Какво търся тук и от къде на къде? Отстрани се, Митя, и дай път! Пък и какво съм аз сега? Сега вече и без офицера всичко е свършено, дори изобщо да не беше се появил, пак всичко щеше да бъде свършено…“
Ето с какви думи приблизително би могъл да изложи своите чувства, стига само да можеше да разсъждава. Но той не можеше вече да разсъждава. Цялата му сегашна решителност се беше родила без разсъждения, в един миг, изведнъж я беше почувствувал и я беше приел изцяло с всичките й последствия още одеве, у Феня, още от първите й думи. И все пак въпреки взетото решение в душата му беше смутно, смутно до страдание: и решението не му донесе спокойствие. Твърде много неща стояха зад него и го измъчваха. И на моменти му се виждаше странно: та той сам беше вече написал присъдата си черно на бяло: „наказвам се със смърт; живота си наказвам“; и този лист беше тук в джоба му, приготвен; та пистолетът му е вече зареден, та той беше решил вече как ще посрещне първия топъл лъч на „златокъдрия Феб“, а същевременно е предишното, с всичко онова, което стоеше зад него и го измъчваше, все пак не можеше да си разчисти сметките, чувствуваше това мъчително силно и тази мисъл се впиваше в душата му отчаяно. Имаше един миг по пътя, когато изведнъж поиска да спре Андрей, да скочи от каруцата, да извади пълния пистолет и да свърши всичко, без да чака да съмне. Но този миг отлетя като искрица. Пък и тройката хвърчеше, „гълташе пространството“, и колкото повече се приближаваше до целта, пак мисълта за нея, единствено за нея, все по-силно и по-силно сграбчваше душата му и отпъждаше всички други страшни призраци от сърцето му. О, толкова искаше да я види, макар само за миг, макар отдалеч! „Тя е сега с него и аз само искам да я видя как е сега с него, с предишния си любим, и само толкова ми стига.“ И никога досега в гърдите му не беше бликала толкова много любов към тази фатална в съдбата му жена, толкова ново, никога досега неизпитвано чувство, чувство неочаквано дори за самия него, чувство нежно до молитва, до стапяне пред нея. „И ще се стопя!“ — изрече той внезапно, в прилив на някакъв истеричен възторг.
Препускаха вече почти цял час. Митя мълчеше, а Андрей, макар че беше приказлив селянин, също още не беше продумал нито дума, сякаш не смееше да подхване приказка, подканяше живо своите „кранти“, своите дорести, сухи, но пъргави кончета. Когато изведнъж Митя възкликна със страшна тревога: