Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
„Ножове в ръце и мъдрост безръка. Младост и старост, един живот цял, друг — непълен — ще се появи тя, възобновена…“ Дали в тези слова все пак се таяха скрити истини? Дали въображението му — настървеният му копнеж — не го беше подвело?
Тоблакаят приклекна до мъртвите гущери, обърна единия по гръб и заби острието на ножа в корема му.
— Аз бих тръгнал на запад — рече той. — Към Джаг Одан…
Леоман го изгледа. „Джаг Одан, та да се срещне там с други великани. Самите джагъти. Трелли. Още диваци. В онази пустош момчето ще се чувства съвсем у дома си.“
— Това тук все още не е свършило — промълви воинът.
Тоблакаят се озъби, ръката му бръкна в процепа в корема на гущера и се измъкна с хлъзгавите вътрешности.
— Този е женски. Разправят, че яйцата им помагали при треска.
— Нямам треска.
Гигантът си замълча, но Леоман забеляза как се стегнаха раменете му. Тоблакаят беше взел решение.
— Изяж си улова сам — каза воинът. — Ще ти потрябва повече, отколкото на мен.
— Шегуваш се, Леоман. Не можеш да се видиш, както те виждам аз. Та ти си само кожа и кости. Мускулите ти са се стопили. Черепа ти виждам зад лицето, щом те погледна.
— Все пак разумът ми е бистър.
Тоблакаят изсумтя.
— Човек със здрав разум не би го казал толкова уверено. Не е ли това тайното откровение на Рараку? „Лудостта е просто състояние на ума.“
— „Поговорките на глупеца“ са наречени съвсем уместно — промърмори Леоман и гласът му заглъхна. Горещият неподвижен въздух се беше нагнетил. Воинът изведнъж усети как сърцето му затуптя по-бързо и по-силно.
Тоблакаят се изправи, ръцете му бяха окървавени.
Двамата бавно се извърнаха към древната порта. Черната коса, измъкнала се от загърнатия труп, се разлюля, кичурите леко се повдигнаха. Увисналата във въздуха ситна прах зад двата стълба се завихряше. Отвътре просветваха искри, като рубини, вшити в ръждивочервен плащ.
— Какво… — почна тоблакаят.
Леоман погледна към Свещената книга. Кожената й корица лъщеше, сякаш от капчици пот. Воинът пристъпи към портата.
Нещо се открояваше иззад облака прах. Приближаваше се. Двама души, един до друг, прегърнати, залитаха, крачеха с мъка точно към стълбовете… и към трупа, лежащ между избелелите каменни колони на портата.
„Ножове в ръка и мъдрост безръка…“
Единият беше старец. Другият — млада жена. Сърцето на Леоман заблъска в гърдите и погледът му се прикова в нея. „Съвсем същата. От нея се излива мрачна закана. Болка, а от болката — гняв.“
Нещо изтупа до воина, изскърцаха камъни. Той се обърна и видя, че тоблакаят се е смъкнал на колене, свел глава пред двете привидения.
Вдигнала глава, жената първо погледна увития труп на Ша’ик, после очите й се плъзнаха нагоре и се приковаха в Леоман и коленичилия до него великан. Тя спря, застанала почти над тялото, и черната й коса сякаш настръхна от напрежението.
„По-млада е… Но огънят вътре… е същият. Ах, вярата ми…“
Той също се смъкна на колене и прошепна:
— Ти си преродена.
А тя му отвърна с гърлен, победоносен смях.
— Ами да.
И още по-здраво прихвана стареца, чиято глава бе клюмнала и от чиито дрехи бяха останали само жалки дрипи.
— Я ми помогнете с него — нареди тя. — Но внимавайте с ръцете му.
Четвърта книга
Дверите на Скръбния дом