Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— С други думи — намеси се Маппо, — според теб тя може би си вярва, че е в състояние да устои на влиянието на богинята дори след като приеме ролята на пророчица и боен предводител.
Крокъс се намръщи.
— Умът ми се търкаля от едно нещо на друго. Ами ако богът-покровител на убийците си я е поискал отново? Какво ще означава, ако бунтът изведнъж се поведе от Котильон — и следователно от Амманас? Мъртвият император се връща, за да наложи възмездие.
Настъпи тягостна тишина. Фидлър беше глозгал тази възможност като подивяло псе още когато се бе появила преди няколко дни. Представата за един убит император, посягащ от сенките, за да си върне имперския трон, беше всичко друго, но не и успокоителна. Едно беше да убиеш Ласийн — все пак това си беше работа на смъртните. Властта на богове над една империя на смъртни, от друга страна, щеше да привлече други асценденти, а една такава борба можеше да унищожи цели цивилизации.
Довършиха обяда си, без никой да промълви дума.
Прахта, изпълнила въздуха, отказваше да се слегне; просто висеше неподвижно, гореща и безжизнена. Икариум грижливо прибра останалото от запасите им. Фидлър пристъпи към Крокъс.
— Никаква полза няма да се тормозиш, момко. Просто е намерила баща си, след всички тези години — а за това си струва да се каже добра дума, не мислиш ли?
Даруджистанецът му отвърна с вяла усмивка.
— О, мислил съм за това, Фид. Да, щастлив съм за нея, но в същото време съм недоверчив. Онова, което трябваше да бъде едно чудодейно събиране между баща и дъщеря, се оказа опорочено. От Искарал Пъст. От манипулациите на Сянка. Това вгорчи всичко…
— Както и да го приемаш, Крокъс, все пак всичко зависи от Апсалар.
Момъкът помълча, след това кимна.
Фидлър си взе арбалета и го метна през рамо.
— Най-малкото, поне си отдъхнахме от войниците на Ша’ик, от соултейкън и д’айвърс.
— Но накъде ни води тя, Фид?
Сапьорът сви рамене.
— Подозирам, че много скоро ще разберем.
Обруленият от вятъра мъж стоеше на изгърбената скала, с лице към Рараку. Покровът на тишината бе абсолютен; той чуваше туптежа на сърцето си, постоянния, безразличен ритъм в гърдите си. Беше започнал да го измъчва.
Зад гърба му се затъркаляха камъни и след малко тоблакаят се появи и хвърли на избелялата скала два дълги цял разтег гущера.
— Всичко е излязло да души наоколо — избоботи младият великан. — Добре поне, че месото става за ядене.
Тоблакаят беше измършавял. Гневните му пристъпи на нетърпение бяха приключили и Леоман беше благодарен за това, макар да знаеше много добре, че причината е в изтощените сили. „Чакаме Гуглата да дойде да ни вземе“, беше прошепнал грамадният варварин преди няколко дни, когато Вихърът забушува с подновена ярост.
Леоман нямаше отговор на това. Собствената му вяра се бе разкъсала на дрипи. Увитият труп на Ша’ик продължаваше да лежи между изваяните от вятъра каменни колони на портата. Беше се свил. Зеблото беше изгнило и несекващият вятър го беше продрал. Изсъхналите възли на ставите й се показваха през протрития вътък. Косата й, продължила да расте седмици наред, плющеше непрестанно в бурята.
Но ето, че беше настъпила промяна. Вихърът бе затаил безсмъртния си дъх. Пустинята, изцяло надигната от каменните си кости, беше изпълнила въздуха и отказваше да се слегне.
Тоблакаят съзираше в това гибелта на Вихъра. Вярваше, че убийството на Ша’ик е предизвикало пристъпа на една победена богиня, развилняла се в своя безсилен гняв. Докато бунтът простираше кървавия си плащ над Седемте града, сърцето му беше мъртво. Армиите на Апокалипсиса бяха просто все още подритващите в агония крайници на един труп.
Леоман, изтерзан от породените от глада видения и трескаво бълнуване, бавно беше започнал да се тътри към същото убеждение.
„И все пак…“
— Това ядене — проговори тоблакаят — ще ни даде нужната сила, Леоман.
„За да си отидем. Но накъде да тръгнем? Към оазиса в центъра на Рараку, където все още чака армията на една мъртва жена? Или да ги изоставим? Да се отправим към Пан’поцун, а сетне към Ерлитан, да се впуснем в полет към безименното съществуване?“
Воинът се обърна. Погледът му запълзя по земята и се спря на Книгата на Дрижна, чакаща и незасегната от Вихъра, предпазена дори от проникващата във всичко прах. „Силата си стои. Непокътната. Всеки път щом погледна този том, разбирам, че не мога да си тръгна…“