Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Ние замръкнахме на същото място на Лисец, в краището на гората, под високите букове. Кора хляб не можеше да се намери измежду всичките другари. До среднощ стояхме изгорели и за капка водица, дордето най-после не дойде Крайчо Самоходов, който, като веща птица по тия места, показа ни едно кладенче там наблизо из гората. Който бе жеден, трябваше да отиде да пие вода чак на изворчето, защото нямаше съдина да си налеем и вода… Няма нужда да ви разказвам състоянието на духовете в подобна минута. Всеки бе седнал отделно до дънера на някое дърво и там се бореше сам-самненичък с нощната тъмнина и със собствените свои мисли. Същото ставаше и с Бенковски; неговият глас онемя още повече; кой го знае где подпираше и той корена на старото дърво. По едно време не зная кой се сети от дружината за него и го потърси. Няма го! Извикаха го на име — никой не се обажда, че го е видял. Потърсихме го сериозно, а мнозина се съмииха да не е станало нещо, т.е. да не се е отчаял войводата и си е взел очите из гората. Не след малко обаче ние сполучихме да го намериме сред гората, седнал до една гнила хралупа, на която се беше облегнал с ръката си — сам-самненичък. Той беше потънал в дълбоки размишления, дигна си само главата да ни погледне и пак вдълбочи погледа си в земята.
— Стани, капитан! Стани да видим какво ще да се прави. С мислене работата се не свърша; недей се отчайва дотолкова… Не си ти виноват. Императори и генерали са били в по-лошо положение. Такива работи тъй стават — каза далматинецът Джуро.
— Оставете ме! Изпразнете по-добре оръжията си отгоре ми, тук да умра! Не съм достоен аз вече да живея… С какви очи ще да погледна света? — отговори той с болезнена въздишка.
Поражението на въстанието, пламъците на Панагюрище и всички други сърцераздирателни сцени, на които бяхме свидетели от няколко деня насам, бяха произвели своето действие на нашия главатар.
През цялата нощ ние не затворихме очи по много сериозни причини. В продължение на това време всичкият ни разговор се въртеше по въпроса: накъде трябва да отидем или по-добре да бягаме на другия ден, който можеше да бъде злополучен за нас, ако не мръднехме крак от Лисец. Че ще да помогнем на някой въстанически пункт, това беше чисто и непорочно въображение. Напротив, нашето стоене на Лисец, което дразнеше турците, още повече ги ожесточаваше спрямо населението. Страната се освободи не само от турците, но коренно и от населението, от къщи, добитък и всичко — следователно, нямаше и кому да се помага. Останалите живи по простия случай имаха нужда не от нашата хвърковата чета, а от насущния, за който бяхме петимни и ние самите. Нашата чета — доколкото бе тя останала — мъчеше се да отгатае где именно може да се намери място, което да притежава следующите две условия: първо, да бъде страната разбунтувана, и, второ — да има хляб. Разбира се, че първото условие бе достатъчно да ни удовлетвори; но кой беше тоя пророк, който да се яви сред убитата нравствено дружина и да ни каже: вървете на тая или оная страна? Различни бяха мненията по тоя въпрос, накъде именно трябваше да тръгне утре четата. Едни предлагаха да отидем в родопските гори, които по своето естествено положение били най-удобни за в подобни случаи, защото на всяко място можело да се намери храна, а освен това имало възможност да се съединим с въстаниците около Батак, на които немалко полза ще да принесем. Това предложение се поддържаше най-много от познатия на читателите Тодор Хайдутинът (не дядо Тодор от с. Радилово, а дядо Тодор — македонец), който уверяваше, че познава Родопите и Рила много по-добре, отколкото своята собствена къща. Той се обзалагаше, че освен лятно време има леснина и зимата да прекараме в тая страна на белите орли и дивите вълци. Повечето гласове обаче бяха да отидем по Стара планина и като по-баснословна, и като по-близо до столицата на Асеновци — седалището на I окръг.
— Не съм се решил още да правя халва и катран, за да отида да си бия ангелите из Доспата — говореха някои из дружината, които отдалеч бяха само слушали за славата на историческата ни столица.